Защо Отечеството ни е "толкова красиво и толкова загубено"?

 

(ИЗСЛУШАЙ КЛИПА И ПОМИСЛИ НАД КАЗУСА ЕТО ТУК)

Публикува се за първи път в списание Humanus

На кафе с уличния музикант от Purple haze boulevard, Християн Бачков

Нюйоркското слънце току що изгряваше под звуците на струни на китара. Ранните птици, стъпваха върху лъчите на фона на моята сутрешна песен и по този начин рисуваха хиляди картини, които аз кръщавах - "как би изглеждал този тон в песен”. Всеки ден, хиляди нови картини, изложени в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание.

- Всеки ден аз излизам и свиря. Свиря пред минувачите. Хората, които пият сутрешното си кафе с моите песнички, и хората, които пият вечерното си питие, на по цигара и размисъл, на мелодията на хедлайнъра на всеки мой работен ден. Джими Хендрикс. Също така свиря за приятелите, и последно, но най-важно – семейството.

Аз съм уличен музикант. Това е моята работа. Хората минават, спират се, заслушват се, усмихват се и ми оставят по някой долар. Аз прекарвам средно около шестнадесет часа от деня си на тази улица. Аз съм първият, който пристига и последният който си заминава. Булевардът не е оживен и е един от най-малките в цял Ню Йорк. На него има само шепа магазини, адвокатската кантора на кварталния дегустатор на вино Роджър Уайт и една школа по изобразително изкуство, единственото нещо запазило се от стария Purple haze. Преди около 20 години тази улица беше известна като Бродуей на уличните музиканти и заради обстановката, имаше и много школи по изкуства. Purple haze boulevard беше дълга над 40 мили и на всеки 20 ярда стърчеше уличен музикант. Този булевард бе създаден и кръстен от хора,обединени от идеята Ню Йорк да има своя легион от улични музиканти, чийто взвод бе кръстен на безсмъртната песен на Джими Хендрикс. Всеки ден хиляди музиканти излизахме и свирихме, повечето от нас за препитание и шепа хора за удоволствие. Баща ми беше един от първите, които започнаха това движение. Помня как с майка ходехме при него всеки ден, точно в 16 часа. Всяка вечер заспивах под звездите, легнал на гласа на майка ми, завит с мелодията от китарата на татко.

Откакто се помня родителите ми свирят и пеят. Всеки път като дете, когато се разплаквах, мама запяваше, галеше чипия ми нос и ме целуваше по челото. Тя ме завиваше в оскъдна, но така топла завивка от мек, нежен, всеотдаен глас. Всеки път, щом тя пееше, тя разказваше история. Всеки ден, хиляди нови картини, изложени в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание. Това е пеенето. Да разкажеш историята си. Нямаше по-добър разказвач от нея. Всяка нейна история те потапяше в океан от емоции, желание и страст. Страст, която те караше да я слушаш. Хората често спираха и я слушаха без значение дали имаха други задължения - всичко просто се забравяше, щом тя запееше. Нищо не можеше да се сравни с гласа й. Само лицето й. Обруленото от живота лице. Лице, на което всяка една бръчка говореше сама за себе си и допълваше още по-силно образа на уличната певица. Бях на 11, когато болестта почука на вратата и бог се появи да прибере любимата си певица, която щеше завинаги да промени райските улици. Тя ми завеща гласа си. Каза ми никога да не спирам да пея и винаги да допълвам татко в музиката, както правеше тя. Каза ми, че ще се усмихва всеки път Всеки ден, Всяка минутка, в която ние работим. "Никога не съм мечтала да имам по-добър заместник”, каза ми тя. Погали чипия ми нос, целуна ме почелото, разроши къдравата ми средно дълга коса и… запя на бога!

Тогава всичко се промени.Ако майка ми беше гласът на булеварда, то баща ми беше неговото сърце. Всяка сутрин излизах с татко и пеех. Винаги, точно след третата песен той ми казваше: "Имаш гласа на майка си”. Аз се усмихвах и продължавахме да свирим и така сякаш не я бяхме загубили. Обожавах да слушам как баща ми свири. Как натискаше струните със страст и ръката му галеше китарата, която издаваше хиляди звуци, за да покаже колко й е приятно. Джак, от школата по изобразителни изкуства минаваше по няколко пъти на ден и ни оставяше нещо за хапване. Не го правихме за пари, имахме купища, но те не можеха да купят това, което ни изкарваше всеки ден на тази улица. Още когато бях на 13, булевардът започна да обезлюдява и започнаха да го скъсяват. Татко изглеждаше притеснен. Опитваше се да го скрие от мен, но аз виждах в очите му, че той се притесняваше, че улицата ще умре. Влюбих се, влюбих се в това място и всеки път, когато затваряха някоя школа или виждах празнина на 20 ярда, запявах все по-силно.

Най-голямата загуба за Purple haze boulevard настана, когато неговото сърце бе повалено от рак на белите дробове. Баща ми отиде да запълни свободното място в уличното дуо в рая, пред което всеки един човек се разтапяше. Когато бях на 14, няколко дена преди да засвири на ангелите, той ме извика сутрин преди работа.

- Синко, скоро отивам при майка ти. Ти ще живееш сам. Джак, ще се грижи за теб, но ти никога няма да си сам. Подарявам ти своята китара и всеки миг, всяка минута, в която свириш, аз ще съм до теб. Когато запееш, ще почувстваш майчината ръка на рамото си. Хората от Purple haze ще се нуждаят от някой, който да поддържа живота на умиращия булевард. Ти ще се справиш, вярвам в теб! Съжалявам само, че няма да доживея да видя величието, което ще стигнеш. - Сега го разбрах. Той не беше тъжен, защото булевардът замираше, а защото нямаше да сме заедно. –Не спирай да свириш, а аз ще те слушам от небесата. Като малък, заспиваше под ла минор, а сега той ще бъде нашият сигнал. Удари струните и погали човешките уши с ла минор и аз ще съм вече до теб. Всяка секунда, в която свириш и пееш, няма да си сам, ние ще сме до теб.

Противно на думите си, той знаеше,че няма да е така. Захвърлих китарата в празната стая на родителите ми и не погледнах повече към нея.

Дълго след смъртта на родителите ми гласът и китарата бяха заключени там и душите им бяха приковани в малката грозна стаичка. Бродех из улиците и гледах мръсотия. Издържах се единствено с това, което родителите ми бяха заработили, а аз сега го пропилявах за вино и цигари. Една вечер бях седнал на една пейка, когато от съседната къща чух викове и видях в двора как спорят майка със своя син. Спорът се беше разгорещил и момчето удари майка си. "Как можа да ме удариш, аз съм те научила на всичко.” Не след дълго срещнахме поглед с момчето. Пребих го.

След 72 часа Джак ме прибра от ареста и ме закара в апартамента.

- Заповядай, имаш нужда от цигара – каза той, подавайки ми запалена цигара.

- Защо се занимаваш с мен?

- Защото си негов син. Ти си син на създателя на Purple haze bul.

Настъпи дълго мълчание, докато не чух позната мелодия. Ла минор. На следващия ден се върнах отново на работа.

Всеки ден. Аз съм на Purple haze с китарата на баща ми и гласът, който майка ми ми даде. Независимо от метеорологичните условия аз съм там. Целувам небесата и пробивам дупка в тях. Свиря. Изпълнявам това, което ми е завещано. Целият ми свят е събран в един изоставен булевард.

Всеки ден. Точно в 16 часа. Моята жена идва с двете ни деца. Тя свири на цигулка, а двамата ни синове припяват и свирят импровизирани перкусии. С нея се запознахме една дъждовна вечер, аз се бях скрил с китарата на татко под един импровизиран от мен навес, специално за такива случаи. Тя се прибираше от работа. Аз я бях виждал, защото няколко пъти се беше спирала да ме слуша. Мокра и изморена тя бързаше да се прибере у дома, но тогава аз я извиках, усмихнах й се и помахах с ръка да се подслони при мен. Спонтанно и непринудено заговорихме и в един момент запяхме под ла минор, а след това внезапно просто спрях да пея. За да я слушам, за да чуя нейната история. Отдавна не се беше случвало това, откакто мама почина. От 11-годишен. Неусетно нощта свърши, но нашият концерт продължаваше. На сутринта и двамата бяхме изморени. За първи път пропуснах работен ден и прекарахме деня вкъщи с нея. След това тя напусна работата. Взе цигулката си и запя с мен. Три години живяхме заедно и няколко пъти тя ме беше молила да променим квартала. Градът. Нещо. Но единствената промяна беше раждането та нашия син. И после втория. Както всички деца има нужда от баща си и те не бяха по-различни. Purple haze имаше нужда от мен точно колкото аз от нея.

Аз съм бард. Поет с китара. Уличен музикант. Имам жена и две деца. Живеем тук на булеварда. Свирим и пеем под звездите, подаряваме посланието си и увековечаваме булеварда.Аз. Майка, татко. Жена ми и нашите деца.

С това завърши историята си уличния музикант и хвърли фаса си в празната чаша кафе.

- Благодаря ти за историята, музиката и кафето. – Дългокосия къдрав бард със стърчаща брада. Последният останал уличен музикант на boulevard purple haze, прегърна китарата си и започна да свири. Чух ла минор. Нов ден, хиляди нови картини, подреждащи се в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание. Слънцето отвори очи. Нюйорският ветрец застина и се заслуша в историята.

ФЪНКИ: Много лесно е да се плъзгаш по наклонената плоскост, но по-добре е да драпаш и да блъскаш главата в стената

ФЪНКИ: Много лесно е да се плъзгаш по наклонената плоскост, но по-добре е да драпаш и да блъскаш главата в стената

Интервю

Димитър Ковачев – Фънки, музикант и организатор на големите музикалните събития в България от София Мюзик Ентерпрайсис - SME, дойде на гости в Силистра и по покана на местните рок музиканти от клуб „Силистарс” присъства на едно събитие организирано от тях в дъскорезницата на село Ламбриново – рок концерт на открито. На този концерт той се запозна лично с това, което могат и правят силистренските музиканти и най-вече младите. Ето какво сподели той след събитието за впечатлението, което оставиха у него те, за града и за развитието на българската музика като цяло.

Какво те доведе в нашия град?

Аз страшно харесвам тази част на България. Аз мразя планини. Тия глупости, дето по планината било адски красиво, аз не си падам по тях. Аз много харесвам ето тука, както е вашия край, равнина, хълмове... жестоко се чувствам. Някак си дава ти свобода да дишаш. Много е готино. Хората са страхотни. Има един, Ванката (Иван Неделчев, ръководителят на рок клуб Силистарс), Ванката е страшен сладур. На тоя пич трябва паметник да му се вдигне. Този човек толкова много прави за децата, за това да бъдат добре информирани, да се занимават с музика, и то каквато трябва музика, осигурява им всичко, инструменти... т.н.

В този смисъл ти как виждаш Силистра на музикалната карта на България?

Има нещо много интересно, вчера си говорихме с моя приятел Стефан Чобанов – басиста, който е на „Мери бойс бенд” и сега си има собствена група - колко далече сме от София, примерно, а в Силистра вчера минаха пет или шест групи, и то млади банди, деца, някои от които още пети клас... и вече стои на барабаните... и имат собствен репертоар, който свирят момчетата – AC/DC и др. Няма значение лошо или хубаво, важното е че той вече мисли в тази насока, което е много хубаво.

Ти даде ли им някакви съвети след концерта?

Да, с някои от децата, които дойдоха при мене, им разясних за какво става въпрос, какво да правят и т.н, Каквото знам и каквото имам като опит, като музикант, което ги интересува. Далеч съм от мисълта като някой дъртак да поучавам. Но те си се справят много добре. И другото, което е, да гледат отворено и да не им пука, това е най-важното.

Кое е нещото, което може да те впечатли в една млада рок банда?

Това, което е присъщо за всички подрастващи, да ги наречем, е че като излезе младежа на сцената и като че го е срам от сцената. Много се радвам когато видя от сцената, още от малки, деца, които са освободени. Освободени на сцената и се чувстват удобно и комфортно на сцената.

От силистренските видя ли такива?

Видях. Не помня имената на групите, защото се изредиха 5-6, но като цяло. Много е важно да изживяваш това, което свириш. Може да свириш най-големите глупости, важното е да го правиш от сърце.

Виждаш ли потенциал за бъдещи звезди?

Надявам се. Иска ми се. Не мога да говоря така, защото не обичам да говоря така, по този начин, но, надявам се... защото не искам да се съглася с твърдението, което е истина за съжаление, че България е държавата на тъпите копелета.

Имаш ли рецепта за това как нещо, което е местно, може да стане световно значимо?

Много е трудно. По този въпрос много пъти са ме питали. Много е сложно и много е трудно. Едва ли. Освен, ако не е поставено върху основата на нашето народно творчество. Но трябва да се пипа много внимателно. Много внимателно, защото нашето творчество – народната музика е много тежка, много скръбна, много особена, пълна с прочутите неравноделни ритми и т.н., които в никакъв случай не помагат, защото те са сложни, така е. И на цялата работа се гледа като екзотика.

А местни групи, които свирят в стил рок или поп, биха ли могли го постигнат?

За съжаление трябва да бъда много песимистичен по този въпрос, защото не можеш „на стар краставичар да продаваш краставици”. Може да си страхотен рок музикант, което е прекрасно, и го прави, но го прави в България. Ако разчиташ да смаеш някого в Америка, Англия или Франция, забрави. Там хората не пасат трева. По същия начин и там има млади банди, които се изграждат и т.н.

На какъв език трябва да се пее, на български или английски?

Според мене трябва да се гледат и двете страни, защото ако искаш да въздействаш на хората в България, за предпочитане е да бъде на български, стига текстът да е хубав. Защото е пълно с просташки текстове. Но, ако искаш хората да те разбират по-интернационално, и ако искаш или се надяваш да направиш някакво впечатление в друга държава, трябва да ползваш английски.

Мислиш ли, че чалгата е най-големият проблем в културата на България, както много изпълнители се оплакват?

Голям проблем е. Много голям проблем е, това е факт. Наистина е така. Но това нещо си има своите основи. За да се задържи толкова години, значи е имало много голямо количество хора, които са имали нужда от тая работа. От тука следва и другото нещо - всички готини и интелигентни пичове са напуснали страната и са останали само боклуците и тъпанарите. Сигурно, може би е така... нямам представа. Но, разбира се, има хора, които не се предават – и млади и стари.

Напоследък стана модерно да се организират големи музикални събития в малки населени места на България – различни фестивали и т.н, виждаш ли в тях някакво предимство за разлика от големите събития - големите концерти в големите градове?

Много е важно да се организират, защото така се „билдва” културата. По този начин започваме да говорим за култура, която в България е оставено „в мазето”. Нямам предвид само музиката. Говоря и за кино, говоря и за театър, говоря и за поезия и т.н. На местно ниво се полагат основите.

А може ли в България да се оформят, така както е в САЩ например, различни местни центрове, които да са известни с определен тип музика – кънтри, рок, джаз и т.н.?

Не може. В такава малка държава, като България, не може. Освен това, там има една връзка. Ето например в Америка имаме кънтри музика, която да я наречем тяхната чалга. Само че тяхната чалга не е свързана с някакви сръбски напеви и т.н. Тя е свързана с рока. В момента, в който се получи този контакт, става страшно. Не напразно в СMT ("Country Music Television") гостуват хора като „принцесата” на Аеросмит Стивън Тайлър - той излиза с кънтри звезда и пее. Правят страхотни неща, дуети се правят, но те са вързани нещата – между рока и кънтрито има много, много близка връзка.

Мислиш ли, че добрият пиар помага за развитието на музикантите ни - в SME имате такова звено?

Това е вярно. Пиара е нещо много важно и всички агенции, свързани с изкуството, трябва много сериозно да се замислят и именно те трябва да поставят нещата на кантара: „Ти тъп ли си и ли не си?”. Съжалявам, но така е. Не може само да се мисли за ракия, за салата и да се надрусаш.

Как мислиш, има ли дефицит на идеи в творчеството в България?

Има, разбира се, и това е защото в България нещата се унифицират към просташкото. И вече няма идеи достатъчно. Просто става страшно. Много по-лесно е да се плъзгаш по наклонената плоскост, отколкото да драпаш.

Намирате ли лесно качествени изпълнители, които да лансирате?

Ама много е трудно, много е трудно!

Какъв е проблемът?

Първото е това, че повечето млади банди правят кавъри и подобни, което до един момент е готино, обаче трябва да отвориш и твоето творческо начало.

Моето мнение е, че в България няма банди, които да те грабнат и да кажеш - У-а-у! Не напразно давам пример с „Джереми” – подгряваха на концерта на „Куин” и се представиха страхотно - „Джереми” е една група, която аз, като им чух първите неща, и си казах "У-а-у!".

Сега, на 17 юли, предстои концерт на „Скорпиънс”, ще има ли подгряваща млада група от България?

Много искахме да има и отново да пуснем, защото ние гледаме винаги на такива форуми, да вкарваме и българска банда. Много искахме да има, но няма да има, защото те не разрешават. Дори ти казвам веднага, това е групата „Силует”. Много хубава група, българска, невероятна банда, която много искахме да я вкараме преди „Скорпиънс”, защото не можахме да я вкараме преди това. Но ще ги вкараме преди други, които разрешат да има съпорт.

Как може да се случи подобно участие за местните групи, от тези, които чу тук, в Силистра?

Трябва да се случи нещо, което е интересно. Нещо, което като го представиш на хората и като го чуят, да кажат "У-а-у!". Това е най-важното. Но тук това ми прави впечатление, че има много млади банди – много малки момчета и момичета тръгват. Което е много хубаво. Аз съм много очарован, особено от Силистра, благодарение на Иван.

Какво би пожелал на силистренските млади музиканти?

Знам, че им е трудно, няма как, аз ги разбирам, но в никакъв случай да не се предават. Много лесно е да се плъзгаш по наклонената плоскост, но по-добре е да драпаш и да блъскаш главата в стената. Ето аз толкова години го правя и не спирам. И няма да спра да го правя.

Интервюто взе: Димитър Пецов

Интелигентните млади хора четат списание HUMANUS

ИНТЕЛИГЕНТНИТЕ МЛАДЕЖИ ЧЕТАТ СПИСАНИЕ "HUMANUS".

 Снимка: Димитър Пецов

Хора, създадени от музиката

ПЕДАГОГИЧЕСКИ ИНОВАЦИИ: Какво трябва да бъде съвременното обучение по музика в училище?

Интерактивно, разбира се - с по-голяма активност и участие на учениците.

Или такова е то поне според музикалния педагог Бонка Скорчелиева – преподавател по музика в Основно училище „Отец Паисий” в гр. Силистра.

Според г-жа Скорчелиева за да разберат децата какво е музиката те не само трябва да я слушат или да им се разказва за нея, но и да участват в нея като я създават. Водена от това разбиране тя намира начин да приложи своите идеи за образователния процес на практика - като превръща един цял клас свои ученици петокласници в оркестър музиканти, които свирят на малки блок флейти известни мелодии и песни.

Откъде идва вдъхновението за тази идея?

Първоначално работих по проект с едни дечица от 4 клас като идеята беше да се помогне на деца със специални образователни потребности да могат да се включат по някакъв начин, да се приобщят – да изявят себе си. И с този един цял клас ние направихме така наречения „смайл бенд”.

На децата им дадох ударни инструменти - защото 90% от тях с ударните инструменти се справят добре. Но реших, че само с ударните ще е скучно, защо да не въведем някои мелодични? И се сетих за малкия мелодичен инструмент, много лесно усвоим, който се казва блок-флейта. Първоначално само част от учениците свиреха с флейти, но на мен ми хрумна щурата идея да въведа инструменти за всички.

Така г-жа Скорчелиева стига до идеята да научи целия клас ученици от 5 а да свирят в час по музика.

Каква е идеята всички да са музиканти – нима е възможно?

Идеята е децата да се докоснат до живата музика, да бъдат част от създаването на музиката. Не просто да я слушат, но те самите да я създават. Правени са изследвания, които доказват че активното участие в дейността музика – да пееш да свириш, да бъдеш част от този процес – развива много мозъчните клетки. И редица учени са го доказали вече, че при деца, които се занимават със свирене на някакъв инструмент, това допринася за по-бързото им развитие и умствено израстване. Не казвам, че 15 минути свирене на флейта в час непременно ще ги направи по-умни, но определено ще ги обогати с повече знание за музиката. Така се създава и култура на отношение към музиката.

В много западни училища когато се каже „аз имам час по музика” това означава детето да отиде на хор, на час по китара или да отиде в оркестър. И тук идеята е да направим крачка в тази посока в обучението по музика: да променим системата у нас от преобладаващо теоретична – при която се слушат лекции за музика в приложна и творческа – при която се практикува и създава музика.

Децата в класа свирят по ноти и на някои им е трудно, но в процеса на учене се използват така наречените „помощни схеми”, които се дават от повечето школи за блок-флейти. И за да е по-лесно ученето те трябва да засвирят някакви мелодии – да създадат свой репертоар. Засега репертоарът на малките музиканти включва мелодиите на „Шаро и първият сняг”, „Мила моя мамо”, песента „Мечти”, но отскоро те разучават и „Одата на радостта” на Бетовен.

Как ще се развият нещата в бъдеще?

Г-жа Скорчелиева смята да развие приложния си и творчески метод като го обогати с нови идеи. Една такава идея е използването на музиката като терапия. Тя смята, че музиката може да има силен терапевтичен ефект върху развитието на децата и този ефект трябва да бъде използван чрез въвеждане на „Музикотерапията” в училище. В България вече има висши учебни заведения, които предлагат обучение на специалисти по тази дисциплина.

Музикотерапията може да се използва освен за здравеопазването, така също и в образованието – като средство за цялостно изграждане на личността. Именно музиката като най-непосредствено възприемана от сетивата на човека може директно да влияе върху неговото развитие от най-ранна възраст.

В една такава образователна ситуация обаче малките музиканти от оркестъра на Бонка Скорчелиева от хора, които сега създават музика, може да се превърнат в хора, създадени от музиката. И ролята на учителя може да бъде различна - вече да не е специалист, който преподава предмета си на ученици, а създател – създател на личности.

Димитър Пецов

Коледно интервю с Васко Кръпката за сп. HUMANUS: "Непослушните ще спасят света, на непослушните се крепи прогреса"

Младежката рок група от Силистра "Blood sugar" бе поканена от Васко Кръпката да свири в празничното коледно предаване "Карай да върви, това е блус" на 25 декември по телевизия СКАТ. И понеже съзрях символика в решението на Васко да покани на празника в предаването си тези младежи, реших да го поканя и аз - за да разговаряме с него за значението на празниците, за това как можем да бъдем по-добри и как това може промени България.

С какво свързваш празника на 25 декември - с раждането на Христос, с Дядо Коледа или с очакване за нещо добро?

Аз вярвам и в Исус, и в Дядо Коледа. Дори някой ден си мечтая да стана Дядо Коледа, за да подарявам подаръци на непослушните деца, защото смятам, че непослушните деца могат да спасят този свят. Смятам, че на непослушните деца се крепи прогреса, че непослушните деца са тези, които изобретяват нови технологии и карат другите да работят за тях. Послушните деца са си послушни... И така, по-непокорните роби, по-нахаканите роби крепят света…

И другото, което харесвам на Коледата е, че хората стават по-добри. Това ни е толкова нужно при тези “настръхнали” взаимоотношения между българите. Много ми се иска да станем по-добри.

Какво ни липсва, за да сме по-добри? Повече вяра ли трябва да имаме?

Липсва ни вяра, надежда ни липсва, убит ни е ентусиазма. Когато съм се родил през 59-та година, тогава тъкмо вече се е убил ентусиазма в онзи начин на живот, новият, който е дошъл през 44-та година със съветските войски. Тогава вече са почнали да убиват ентусиазма ни злите сили - чрез недопускане на различно мнение, преследване на инакомислещи и т.н.

Сега, когато нашият ентусиазъм в началото на 90-те години избухна и разцъфна, тогава моментално се появиха едни глашатаи, които започнаха на първа страница на вестниците да пишат само лоши неща, в най-гледаното време по телевизията да има послания като “Питат ли ме дей зората, шат на патката главата…”, “За крадец не ставаш, сине, ти си будала…” и т.н. И това опростачване и отхвърляне на всичко, тази байганьовщина беше подстрекавана най-много в българските медии. За мен медиите са власт номер едно, защото те владеят общественото мнение, те владеят мисленето на нацията, а мисленето на нацията е най-важното. Когато една нация се обезсмисли, тя започва само да мрънка и да казва, че нищо не става.

Ти реши да поканиш за концерт в предаването си на Коледа младежка рок група от Силистра - един средностатистически български град, за който се смята че няма надежда, няма перспективи за развитие. Има ли някаква символика в това?

Първо да кажа, че Силистра има специално място вече в моето предаване, защото Иван Неделчев (ръководителят на младежите), без който Силистра щеше да е различен и без който града нямаше да е това, което е, той е човекът който подготвя млади групи и ги нахъсва, ентусиазира ги, мотивира ги да свирят рок, да измислят песни и много често много добри банди има в Силистра. Ето сега има поне 5-6 групи в Силистра. И това означава едно събуждане. Това означава, че хората лека-полека започват да се сещат, че работа можеш да си осигуриш и сам, да вземеш да свършиш нещо със живота си.

Казваш, че това е събуждане. Как мислиш, има ли нужда нашето общество от будители, така както е имало навремето? Разпознаваш ли такива хора?

Интересното за будителите в нашата история е, че те не са били признати за такива приживе. Факт е, че ние не знаем къде е гроба на Левски и Ботев. Това означава, че те не са били герои за хората приживе. С течение на времето са станали герои, защото тогава, ако са били герои за хората, са щели да ги погребат. А ние не знаем нито къде е гроба на Левски, нито на Ботев. Всяка нация има нужда от герои, които да почита. Ние имаме нужда от герои и винаги сме имали, но будителите в днешно време са някъде по ъглите. Набиват се на очи обаче, най-много се набиват на очи приспивачите. Защото приспивачите са много щедро спонсорирани, защото приспивачите имат най-гледаното време, приспивачите са крупни медийни магнати и приспивачите имат нужда от заспала нация. Те нямат нужда от събудена нация. И така за днешните будители... например в кино “Влайкова” можем да отидем на концерт на една позабравена българска група “Джендема”. “Джендема” за мене е един български будител. И във връзка с будителството искам да кажа, че съм противник на израза “българската култура загива”. Няма такова нещо. Заповядайте на панаира на книгата в НДК. Това е огромно стълпотворение от хора. Това е за около една седмица народ - хиляди хора. Това са десетки издателства. Вие не можете да си представите колко издателства има в България и колко книги се продават, какъв бум на български съвременни автори!

Мислиш ли че четенето ни прави по-знаещи, по-умни?

Мисля. Мисля, че четенето дори и в интернет, а аз не съм противник на интернета, ни прави по-информирани и по-знаещи. Това обаче не ни прави по-щастливи. Навремето баба ми не знаеше да пише и да чете, но беше най-щастливия човек на земята. Познаваше няколко билки и чисто интуитивно познаваше съдбините на човечеството.

А освен да четем, не трябва ли и да действаме - да правим нещо за да променим съдбата си?

Е, това е наистина така. Аз съм ходил по митинги в началото на демокрацията за две неща: първо да работя и второ да се забавлявам. В нормалния свят хората правят така - бачкат, бачкат, бачкат, а в петък и събота "лайф ис лайф". И така до края на света. Трябва да си вземем живота в ръце.

Но много хора в България работят, но не са щастливи?

Защото смятат, че не им се плаща достатъчно. Но при това мислене никога няма да ти стигат парите, никога. Ти, когато си купиш един нов телевизор, след месеци излиза нов модел, още по хубав, още по голям...

Жаждата за материални придобивки не убива ли доброто в нас?

Да, ако мислиш само по този начин. Искам да дам един пример свързан с това. Наскоро влязох в една куриерска служба. Служителя там беше млад човек, естествено с бръсната глава - бръснатоглавец, както им викам аз - много намусен, вглъбен в компютъра. Работи там, обаче много намръщен. Той подава пакет на млада двойка. Те са получили нещо от тази куриерска служба. Отварят го. Радват се... Пристига в службата и жена… тя праща на дъщеря си в Лондон нещо... После друг… И аз седя и го гледам. И му викам: Млади момко, даваш ли си сметка, че работата ти е много хубава и че носиш радост на много хора? Той ме погледна, за първи път се замисли и ми казва: Защо да ми е хубава работата?

Тоест той е вглъбен изцяло от това, че главата му е “бръмнала” от хора, че има много народ, че началника взема всички пари и му дава някаква смешна заплата. Не си мисли за това, че той носи много радост на хората. Защото тази куриерска служба не носи сметки за ток, не носи призовки от полицията. Тя носи само подаръци. И този човек на другия ден, когато пак отидох, той вече беше по-усмихнат. Значи само едно изречение може да те подсети, че твоята работа може да е хубава, може да и се радваш, не само да мислиш колко ти плащат.

Ти виждаш ли носителите на промяната в младежите на България?

Естествено, че там е промяната. Те не са били чавдарчета, не са били пионерчета.

Но има много упреци срещу тях, че днешните младежи са разпуснати?

Не съм съгласен с това твърдение.Това се отнася само за една малка част от тях. Тази част от тях, която се набива на очи, са чалгарите, тези, които ходят с късите поли и пушат пред училищата. Но те са малцинство. Ако влезете в училище ще видите, че повечето момичета не изглеждат като проститутки. Но се набиват точно те, нахалните.

Но клиповете по телевизиите показват точно тях?

Естествено. Това им се набива денонощно. Има няколко канала по телевизията, които набиват това. Но те не са мнозинство. Какво означава това, че някакъв си чалгар е напълнил цял стадион в един двумилионен град? Това означава, че милион и деветстотин и осемдесет хиляди, не са отишли на този концерт. Те в никакъв случай не са повече, но просто се набиват на очи. Имат много медийно време. Дълбоко и щедро спонсорирано. Но това не е истината. И много ме дразни като кажат, че това било балканска музика. Ако искате да отидем в Централен балкан, да спрем някоя баба и да я питаме какво е балканска музика? Дали ще каже, че са кючеци и гюбеци? Това е анадолска музика, моля, моля!

Добре, чалгата ли е проблема в българската музика?

Не само в музиката, но и в мисленето изобщо. Това да си с най-скъпия телефон, да си с най-скъпото БМВ... Това са посланията на тази посттекезесарска, славитрифонова, шамароазисова, дрискова, силиконова субхалтура. Това са посланията. И тези послания успяха. Аз смятам, че те успяха... Но...

Кои са тогава добрите послания, които трябва да намират място в обществото ни?

Като говорим за музиката, аз винаги давам пример с парчето на БТР, в което се пее: “Хей, хей слушай ме! Хвани живота си в ръце! Защото аз и ти ще решим съдбата си да променим.” Това е. Вземи живота си в ръце!

Но има десетки хиляди други такива послания. Например когато загинаха преди години (по Коледа) децата в една столична дискотека, за да гледат тогава двама рап-мутанти, тези деца са можели да отидат на много други места. По същото време в НДК имаше поне 3-4 места, където можеха да отидат. Но, ето тази така наречена мода към тези простотии, ги е завела там. И това беше умишлено направено с бухалките. Аз бях там. Тогава бях на пазара с три албума, когато дойдоха с бухалките и казаха "Край! Тук ще се продават други неща!". Така че народа не я е пожелавал тази простотия, тя беше наложена от бухалките.

Но ти все пак не си се отказал да променяш средата в България, кои бяха добрите неща които успя да извършиш през изминалата година?

Разбира се, че не съм се отказал и смятам, че “Бийтълс” и “Ролинг стоунс” промениха света. Смятам че музиката е от другата страна на войната. Смятам, че “Калашников” е от едната страна, а от другата страна е “Фендер”. Това е изборът, който съм направил. Аз съм избрал “Фендер”. От миналата година ние издадохме нашия 18-ти албум “Пътят”. Има 9 авторски песни. Аз съм си автор на всичко. Седя си нощно време с китарата и си измислям песни.

Кое е най-важното когато твориш?

Най-важен е ентусиазмът. Най-важно е да си достатъчно луд да вярваш, че хората имат нужда от това, което правиш. Когато ти се захващаш с нещо трябва да си наясно и да си убеден, да вярваш че това е твоят път. Имаш една сцена, ти искаш да си музикант, отпред има едни хора, ти излизаш... ако имаш да им кажеш нещо. Но ако нямаш какво да им кажеш, по-добре не излизай. И ако не вярваш, че имаш какво да им кажеш, по-добре не излизай.

Това ли е посланието на "Пътят"?

Посланието на "Пътят" е, че много често ни се случва да стигаме до кръстовище, което е объркано. Виждаш, че целия ти живот е един кръстопът и той се оказва едва ли не объркан. Какво можеш да направиш? Естествено, ако си достатъчно луд, ще прокараш път. Ще прокараш пътека, защото по магистралата всеки може. Обаче, ако ти ходиш само по чужди пътеки... тогава какво? Ти се строяваш зад камионите, които носят стоки и можеш да станеш стока. Така че карай през гората и прокарвай пътища като няма. Като го няма пътя, ти си го прокарваш. Това е посланието на "Пътят".

Има ли днес българи, които "прокарват пътища"?

Да. И в този смисъл категорично не съм съгласен с твърдението, че България е хубава страна, но лошо е населена. Аз смятам, че българският народ има страхотни добродетели, които обаче са натъпкани някъде навътре в душата му. Това е. Човекът е пълен с най-различни позитивни и негативни, положителни и отрицателни неща. Ето Коледата прави от нас чудеса. Защо да не се случва това по-често?

Как прекарваш празника обикновено?

На път. Когато вие си сипвате първата ракия, аз си включвам жака на китарата.

Много известни музиканти правят песни, дори албуми посветени на Коледа, мислил ли си да направиш подобен албум?

Минавало ми е през акъла да перифразирам, да има малко шега, закачка да има, малко пънк. Защото ми стават малко сладникави коледните песни и ми идва малко прекалено. Но с Милена Славова направихме дует преди две години, който се казва "У дома по Коледа".

Ти каза, че пътуваш много. Всъщност къде се намира твоят дом?

Пътят е моя дом, бензиностанциите са моя дом - моето убежище, крайпътните кръчми са моята енциклопедия, блусът е моят втори дом. И понеже съм шофьор и монтьор по професия, като не пътувам една седмица някъде и почва да ме хваща "щръклица".

Какво пожелаваш на българите за новата година?

Пожелавам да имат сетива и за хубавите неща, които ни се случват. Защото лошите, така или иначе, се случват. Пожелавам повече блус в музиката ни и по-малко чалга.

Интервюто взе Димитър Пецов

За HUMANUS, списанието за съвременно образование и за личностното развитие на младите

В-К "СИЛИСТРЕНСКИ БРЯГ" Димитър Пецов

Интервю за сп. Humanus със Свилена Георгиева, победителка в конкурса “Европа в хармония”

Едно събитие безспорно успя да обедини европейците и това беше конкурсът “Европа в хармония”, на който граждани от страните членки трябваше да представят аматьорско видео изпълнение на „Одата на радостта” на Бетовен и по този начин да изразят своето оригинално виждане за общия европейски дом. Сред първите три наградени клипа е и този на Свилена Георгиева и детска музикална студия ”ДО РЕ МИ” от Силистра. Класирането на клипа, освен че беше кауза на младежите, които участваха в него, се превърна и в кауза за нас от списание Humanus, които ги подкрепяхме. Ето какво сподели за успеха Свилена, която се оказа и единствения изпълнител присъствал на церемонията по награждаването:

Как усети атмосферата при награждаването в Брюксел?

Атмосферата беше невероятна и зареждаща! Всички бяха много щастливи и развълнувани!

Как мислиш, могат ли европейците да бъдат обединени и от какво?

От музиката! Тя обединява хората и ни прави по-добри!

Какви бяха акцентите във вашия клип?

Исках да представя родината си като достоен член на голямото европейско семейство и да споделя възможностите, които ни предоставя членството ни в ЕС. Както и да популяризирам ролята на EESC Европейския икономически и социален комитет - да спомага за равноправието на всички граждани на ЕС, особено на най-уязвимите, на обикновените хора от целия континент да изразяват мнението си по важни за тях въпроси, да се включват в инициативи, целящи подобряване условията им на живот.

Освен паричната награда какво друго спечели от това участие?

Опит и мотивация да продължа напред! Запознах се с прекрасни хора, имах неповторими моменти и незабравими емоции.

Ти обяви преди да спечелиш, че половината от наградата ще отиде за благотворителности – имаш ли предвид конкретни хора или институции, които ще бъдат подпомогнати?

Ще направя дарения за Дом за медико-социални грижи за деца - Силистра, Дом за стари хора - Силистра и Център за хора с психически увреждания, гр. Габрово, които също участваха в Европейското предизвикателство. Има много хора в нужда и ние трябва да бъдем съпричастни с техните каузи. Ще помогна от цялото си сърце!

На кого искаш да благодариш?

Искам да благодаря първо на Бог!

На директора на ЕГ “Пейо Яворов” Магдалена Атанасова, благодарение на която разбрах за европейското предизвикателство. На музикална студия “До Ре Ми”, че се включи към проекта. Без групата участието ми в конкурса беше невъзможно. Благодаря на Ana Rucner, която ме свърза с Croatian National Tourist Board и получих разрешение да използвам нейната инструментална версия. Благодаря на хората, които помогнаха откъм техническата страна на нещата и на децата, които нарисуваха рисунките - брат ми и моята съученичка Христина Тихова. Благодаря на родителите и на приятелите си, че ни подкрепяха и гласуваха за нас. Благодаря на много фейсбук страници, които споделиха апела за гласуване, и най-вече на екипа на Познание-Бг, подкрепящи ме години наред във всяко едно мое начинание. Благодаря на екипа и на журито на Европейския икономически и социален комитет, че ни избра да бъдем сред победителите!

Благодаря и на вас, екипа на списание „Humanus” - Ангел Грънчаров и Димитър Пецов - за подкрепата, която оказвате на младежите!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Брой 3(5) на списание HUMANUS вече е достъпен за четене онлайн

Участниците от група „ДО РЕ МИ“ се завърнаха с вдъхновяващи награди от престижния международен фестивал на изкуствата "Трикси"

Когато говорим за успех, мисля че винаги трябва да вземаме някакъв еталон от реалността, за да сме достоверни. Особено ако говорим за сферата на изкуството и педагогиката, където тези резултати трудно се измерват. Съществува обаче едно събитие в България, което предоставя възможност подобно измерване да се извърши и това е престижния международен фестивал на изкуствата "Трикси", който се провежда всяка година под патронажа на Министерството на културата. За поредна година на този фестивал в курорта Албена участваха децата и младежите от музикалната студия "ДО РЕ МИ" от Силистра. И като говорим за еталон на успеха, мисля че можем да вземем за пример тяхното участие – всички участвали в съответните категории са спечелили награди, а ръководителят госпожа Бонка Скорчелиева е отличена със специална грамота на Министерството на културата за големи творчески постижения. Затова поканих госпожа Скорчелиева да разкаже от първо лице пред сп. Humanus за събитието и постигнатите успехи:

Какво представлява фестивалът „Трикси” като събитие?

Международния фестивал на изкуствата „Трикси“ се организира и провежда от Арт-център „Стринджендо“ от 2007 г. Във фестивала взимат участие солисти, ансамбли и худ. колективи на възраст до 19 г. разпределени в отделни категории в жанрове на класическото, фолклорното и съвременното изкуство. Фестивалната програма включва концерти, изложби, творчески срещи, майсторски класове и арт-работилници. В рамките на конкурса се провежда и конкурс по номинации и възрастови категории. Изключително силен като ниво на участниците, които винаги са поне от 6-7 държави.

С какво се отличаваше това събитие тази година?

Отново много силно българско и международно присъствие. Голямата изненада бяха гостите от Бостън, САЩ. За четвърти път Музикална студия „ДО РЕ МИ“ участва във фестивала, като за втори присъстваме през всичките дни. Изключително съм доволна, защото само така човек може да усети фестивалния дух и да присъства на всички фестивални събития и конкурсни дни. Организацията беше перфектна. Програмата беше богата и интересна. Голяма конкуренция, талантливи участници, авторитетно международно жури, което оценява по точкова система независимо един от друг. Много интересно събитие тази година в рамките на фестивала беше организираният workshop, в който взеха участие желаещи певци и танцьори. Нашата студия беше представена от Рада Златева (изискването беше децата да са по-големи и да комуникират спокойно на английски). Участниците бяха 12 певци и 12 танцьори (това бяха талантливите балерини от b2 балет Силистра с хореограф Боряна Кьосева – наши приятели и партньори). С тях работиха професионалистите от музикално-танцовата школа „Lucky Ten“ от Бостън, САЩ. За три дни по три часа работа успяха да подготвят и представят на гала концерта творческия продукт „Животът е мюзикъл“. На сцената заедно с нашите участници бяха и талантливите момичета и момчета от Бостънската школа. Получи се нещо страхотно! А самото преживяване ще помним дълго.

Кое беше характерно за вашето участие – върху какво акцентирахте в изпълненията?

Силен и добре подбран репертоар. Винаги акцентирам на много прецизно интонационно и вокално изпълнение, допълвам с много артистично поднасяне на песните, сценичните костюми също са от значение. Когато тези компоненти са „изпипани“, успехът е налице – всички участници от „ДО РЕ МИ“ се завърнаха с награди.

Какво е значението на участието в такъв конкурс за творческото и личностното развитие на младите хора?

Огромно е значението за всеки от участниците. Това е друг тип изява – конкурс. Подготовката е по-различна, мисленето се променя, нагласата. Фестивалът е среща на много талантливи деца – можем да видим какво правят другите, учим се на уважение и толерантност към участниците. Като цяло се сплотява колективът – общите преживявания, емоции, забавления. Когато има награди всички се чувстваме удовлетворени. Всички знаят, че таланта трябва да се съчетава с много труд. Така е в изкуството, за да успяваш.

Бихте ли отличили някого от вашите възпитаници?

О, всички са отличени! В конкурса участва групата на малките ми певци – седем страхотни лъчезарни и много талантливи деца – Бети, Ния, Ади, Еми, Мони, Поли, Мишо – абсолютно равнопоставени на сцената – всеки в даден момент е солист, важна част от 1-ви, 2-ри или 3-ти глас (те са на възраст 8-10 години). Те изпълниха перфектно конкурсния репертоар! Не е лесно да си част от група и да изпълняваш сложен репертоар, да си с дистанционен микрофон (това е голяма отговорност), да танцуваш, да изпълняваш определен мизансцен (изисква се синхрон) и... още много други неща, за които трябва да мислиш на сцената. Неща, които си ги знаем само ние – добрите музиканти. Те бяха страхотни! Демонстрираха вокално майсторство, артистичност и много стил. Солистите Еми и Рада се справиха блестящо с изпълнението на много точно подбрания репертоар. Дуетът Еми и Мишо беше прекрасен! Двамата бяха равностойни партньори във вокално и артистично отношение, неща които трудно се изграждат.

На този фестивал поощрение получават и педагозите подготвили участниците – вие получихте такава награда, какво представлява тя за вас?

Това беше голяма изненада за мен. Бях наградена със специална грамота от Министерството на културата за големи творчески постижения! Такива грамоти бяха връчени само на трима педагози от България, другите две отлетяха за САЩ. За мен това е огромно признание и висока оценка за моя професионализъм и за успехите на възпитаниците ми! Фактът, че ми бе връчена на такъв важен международен форум прави наградата още по-ценна за мен.

На кого искате да благодарите?

Огромно БЛАГОДАРЯ на децата за щастливите емоции и незабравими преживявания, за общия ни успех и за отношението им към изкуството, което вече имат. Благодарна съм и на родителите, които са важна част от дейността на музикалната ни студия. Благодарности и адмирации за организаторите.

Какво ви предстои като участия и прояви?

Както се казва, завърши изключително успешния за нас 10-ти творчески сезон. Сега излизаме в заслужена почивка – време за равносметка, и зареждане с нови идеи и творчески планове. На есен ще сме заредени с нови сили и готови за всякакви изяви. Разбира се, че имам планове, но предпочитам за сега да не ги споделям. Нека станат факт.

А ето и статистиката на постигнатите успехи от младите таланти:

Категория ансамбли до 12 г. – Вокална група „ДО РЕ МИ“ – Първа награда – Лауреат

Категория солисти до 9 г. – Емили Джамбазова – Първа награда – Лауреат

Категория солисти до 12 г. – Рада Златева – Втора награда – Лауреат

Категория дуети до 12 г. – 9-годишните Еми и Мишо спечелиха Трета награда – Лауреат

Димитър Пецов