Кой е сър Кен Робинсън и какви са неговите идеи за промяна в образованието?

Сър Кен Робинсън (4 март 1950 г. – 21 август 2020 г.) е британски автор, лектор и международен съветник по образованието в областта на изкуствата на правителствени организации, организации с нестопанска цел, образование и изкуства. Бил е директор на проекта „Изкуства в училищата“ (1985–1989) и професор по образование по изкуства в Университета на Уоруик (1989–2001), както и почетен професор след напускане на университета. През 2003 г. той е посветен в рицарство за заслуги към изкуството. Първоначално от семейство от работническата класа в Ливърпул, около септември 2001 Робинсън се премества в Лос Анджелис със съпругата и децата си за да служи като старши съветник на президента на J. Paul Getty Trust. 

Ранен живот и образование 

Роден в Ливърпул в семейството на Джеймс и Етел Робинсън, той е едно от седемте деца от работническата класа. Един от братята му, Нийл, става професионален футболист за Евертън, Суонзи Сити и Гримсби Таун. След производствена злополука баща му става квадриплегик. Робинсън се заразява с полиомиелит на четири години и прекарва 8 месеца в болница. Посещава специалното училище Маргарет Бивън поради физическите ефекти на полиомиелита, след това колежаното училище в Ливърпул (1961–1963) и гимназията Уейд Дийкън, Чешир (1963–1968). След това учи английски език и драма (бакалавър по образование) в Bretton Hall College of Education (1968–1972) и завършва докторска степен през 1981 г. в Лондонския университет, изследвайки драмата и театъра в образованието.  

Кариера и изследвания 

От 1985 до 1988 г. Робинсън е директор на проекта „Изкуства в училищата“, инициатива за развитие на образованието по изкуства в Англия и Уелс. Проектът работи с над 2000 учители, художници и администратори в мрежа от над 300 инициативи и повлия на формулирането на Националната учебна програма за Англия. През този период Робинсън председателства Artswork, националната агенция за развитие на младежките изкуства на Обединеното кралство и работи като съветник на Хонконгската академия за сценични изкуства. В продължение на дванадесет години той е бил професор по образование в университета на Уоруик и става почетен професор. Получава почетни степени от Училището по дизайн на Роуд Айлънд, колежа по изкуство и дизайн Ринглинг, Отворения университет и Централното училище за реч и драма, градския университет в Бирмингам и Ливърпулския институт за сценични изкуства. Той получи наградата Athena на Училището по дизайн на Роуд Айлънд за заслуги към изкуствата и образованието, медала на Пийбоди за принос в изкуството и културата в Съединените щати, наградата LEGO за международни постижения в образованието и медала на Бенджамин Франклин на Кралското общество на изкуствата за принос в културните отношения между Обединеното кралство и Съединените щати. През 2005 г. той беше обявен за един от „Главните гласове“ на Time / Fortune / CNN. През 2003 г. той е направен Рицар за заслугите си към изкуствата. През 1998 г. той ръководи британска комисия по творчество, образование и икономика и докладът му All Our Futures: Creativity, Culture and Education беше влиятелен. The Times каза за това: „Този доклад повдига някои от най-важните въпроси, пред които е изправен бизнесът през 21-ви век. Той трябва да накара всеки главен изпълнителен директор и директор по човешки ресурси да удря по масата и да изисква действия“. На Робинсън се приписва създаването на стратегия за творческо и икономическо развитие като част от мирния процес в Северна Ирландия, публикуването на Unlocking Creativity, план, приложен в целия регион, и наставничеството на проекта за творчество в Оклахома. През 1998 г. председателства Националния консултативен комитет по творческо и културно образование. През 2001 г. Робинсън е назначен за старши съветник по образование и творчество в музея Гети в Лос Анджелис, който продължава поне до 2005 г. Робинсън изнесе три лекции на TED за значението на креативността в образованието, които заедно са гледани над 98 милиона пъти (2023 г.) на уебсайта на TED. През април 2013 г. той изнесе лекция, озаглавена „Как да избягаме от долината на смъртта на образованието“, в която очертава три принципа, които са от решаващо значение за процъфтяването на човешкия ум – и как сегашната американска образователна култура работи срещу тях. По време на смъртта му през август 2020 г. неговият „Убиват ли училищата креативността?“ презентацията беше най-гледаният TED разговор на всички времена, с 66,3 милиона гледания в канала на TED и още милиони в YouTube. Преведена е на 62 езика. През 2010 г. Кралското общество на изкуствата анимира една от речите на Робинсън за промяна на образователните парадигми, която е гледана повече от 17 милиона пъти в YouTube към август 2023 г.  

Идеи за образование 

Робинсън предположи, че за да се ангажира и да успее, образованието трябва да се развива на три фронта. Първо, че трябва да насърчава разнообразието, като предлага широка учебна програма и насърчава индивидуализацията на учебния процес. Второ, трябва да насърчава любопитството чрез творческо преподаване, което зависи от висококачественото обучение и развитие на учителите. И накрая, трябва да се съсредоточи върху пробуждането на креативността чрез алтернативни дидактически процеси, които поставят по-малко акцент върху стандартизираното тестване, като по този начин дават отговорността за определяне на курса на обучение на отделните училища и учители. Той вярваше, че голяма част от сегашната образователна система в Съединените щати насърчава съответствието, съответствието и стандартизацията, а не творческите подходи към ученето. Робинсън подчертава, че можем да успеем само ако признаем, че образованието е органична система, а не механична: успешното училищно управление е въпрос на пораждане на полезен климат, а не на „командване и контрол“.  

Писане 

Учене чрез драма: Доклад на Училищния съвет Преподаването по драма (1977) е резултат от тригодишен национален проект за развитие на Училищния съвет на Обединеното кралство. Робинсън беше главен автор на The Arts in Schools: Principles, Practice, and Provision (1982), сега ключов текст за изкуствата и образованието в международен план. Той редактира The Arts and Higher Education (1984) и е съавтор на The Arts in Further Education (1986), Arts Education in Europe и Facing the Future: The Arts and Education in Hong Kong. Книгата на Робинсън от 2001 г. Out of Our Minds: Learning to be Creative (Wiley-Capstone) е описана от списание Director като „наистина отварящ ума анализ на това защо не извличаме най-доброто от хората във време на наказваща промяна." Джон Клийз каза за това: „Кен Робинсън пише брилянтно за различните начини, по които креативността се подценява и игнорира в западната култура и особено в нашите образователни системи.“ The Element: How Finding Your Passion Changes Everything, е публикуван през януари 2009 г. от Penguin. „Елементът“ се отнася до преживяването на личния талант, срещащ личната страст. Той твърди, че в тази среща се чувстваме най-много себе си, най-вдъхновени и постигаме най-високото си ниво. Книгата се основава на историите на творци като Пол Маккартни, създателя на Семейство Симпсън Мат Грьонинг, Мег Райън и физика Ричард Файнман, за да изследва тази парадигма на успеха. Публикации 1977 Учене чрез драма: Доклад на проекта за преподаване на драма на Училищния съвет с Лин Макгрегър и Маги Тейт. UCL. Хайнеман. ISBN 0435185659 1980 Изследване на театъра и образованието Хайнеман ISBN 0435187813 1982 Изкуствата в училищата: принципи, практика и предоставяне, Фондация Калуст Гулбенкян . ISBN 0903319233 1984 Изкуства и висше образование. (редактор с Кристофър Бол). Gulbenkian and the Leverhulme Trust ISBN 0900868899 1986 Изкуствата в допълнителното образование. Министерство на образованието и науката . 1998 С лице към бъдещето: Изкуствата и образованието в Хонконг, Съвет за развитие на изкуствата в Хонг Конг ASIN B002MXG93U 1998 Цялото ни бъдеще: творчество, култура и образование (Докладът Робинсън) . ISBN 1841850349 ...  

Личен живот 

През 1977 г. Робинсън се запознава с Мари-Терез „Тери“ Уотс, докато води курс в Ливърпул. Те се женят през 1982 г. и имат две деца, Джеймс и Кейт. 

Робинсън почина на 21 август 2020 г., на 70 години, в дома си в Лондон. Според дъщеря му Робинсън е починал от рак.

През 2017 година, по повод издаването му на книгата „Креативните училища“ в България, Сър Кен Робинсън направи специално видео обръщение към българската си аудитория: 

 

Ето един важен пасаж от това обръщение, който си направих труда да превърна в текст: 

... Образованието прилича повече на градинарството отколкото на инженерството. Специалистите по градинарство знаят, че за развитието на организмите са необходими определени условия, ако тези условия са подходящи, растенията процъфтяват, но знаят и че ако условията са неблагоприятни, растенията загиват. Особено днес, в градовете, в напрегнатите времена, в които живеем и напрежението върху младите хора, например от социалните мрежи, някои добри, други - не толкова, и напрежението от поп-културата означават, че децата ни са подложени на много повече стрес от предишни поколения. И образованието следва да облекчава това, а не обратното. Подзаглавието на книгата ми "Креативните училища" е "Революцията, която преобразява образованието". Причината - защото образованието е жив и органичен процес, чието корени са дълбоко в реалния живот на хората. И ключът към успеха на образованието за в бъдеще е именно в създаването на подходящите условия. Щастлив съм, че книгата "Креативните училища" е вече и в България. Знам, че в момента при вас върви един сериозен дебат за образованието, за неговото бъдеще. Знам колко е важно образованието за развитието на заложбите, талантите и амбициите на младите хора и колко е важно за техния живот, за обществото и за бъдещето на българите като цяло. Написах тази книга като принос към целия този важен дебат за образованието, за бъдещето му навсякъде по света. Надявам се, че приносът ми ще се окаже ценен, градивен и полезен. Позволете ми отново да благодаря на издателите за това, че допринесоха книгата ми да стане достояние и във вашата страна. Най-добри пожелания на вас, които се стараете да подобрите образованието за нас и нашите деца и бъдеще. Надявам се книгата "Креативните училища" да ви хареса! Благодаря ви! 

Редактор и съосновател на списание HUMANUS бе нападнат в дома си от мутра с бухалка: у нас отново бият другоячемислещите!!!

Димитър Пецов: Току-що бях нападнат в къщи от въоръжено с бухалка момче около 100 кг. Атаката му не беше успешна и избяга, но ми пострада гърба и ръката. Не ми каза защо ме напада. Не изключвам някой да му е поръчал във връзка с мои публикации - защото нямам отношения с него.

Освен това смятам, че нашият "Картаген" – масовото българско безразличие към истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен...

Списание HUMANUS

Забележка: Ако някой от вас желае библиотеката в неговия град (село или дори училище) да получи по екземпляр от тия книжки, моля да се обади на имейла ми. Какво ни пречи заедно да направим едно добро дело?!

Американската образователна мечта през очите на майка и син, живеещи в Бостън

АМЕРИКАНСКАТА ОБРАЗОВАТЕЛНА МЕЧТА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ДВАМА СИЛИСТРЕНЦИ, ЖИВЕЕЩИ В БОСТЪН

Част от пъстрия свят на американската образователна система представиха на силистренските младежи Никола Добрев и Петя Коева - майка и син, които от години живеят в Бостън и сега са се върнали за лятото в родния град. Така те използват лятната почивка и за нещо полезно – да вдъхновят и подготвят местните младежи за „американската образователна мечта”. Да ги насърчат за това предизвикателство - ако решат да се възползват от него в страната на неограничените възможности. Защото според тях това не е толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед. И защото Никола например учи в университетско училище и мисли сериозно вече за университета, а Петя, след като години наред е преподавала в училище тук, сега работи в един от бостънските университети и помага на младите хора в реализацията им там. Изобщо семейството е свързано с образованието и там, и тук, още повече че дядото на Никола и баща на Петя е също образователен деец, Красимир Коев - бивш директор на езикова гимназия „Пейо Яворов” – Силистра, който също присъства на срещата, провела се в езиков център „Александър Линк”. Ето как представят себе си и своята идея Никола и Петя:

Никола: С моето семейство живеем в Америка от 15 години. Аз съм на 16 години и искам да обясня от моята гледна точка образованието в Америка и специфично моето училище. То е частно. Не е точно като публичните училища, но може да се разберат елементите на образованието в Америка. Може да видите някои от разликите.

Най-общо каква е разликата на това училище от публичните училища там?

Моето училище е свързано с университета Boston University - Бостън юнивърсити и най-особеното нещо за моето училище е че ние можем да вземаме университетски курсове в гимназията, нещо, което много други училища не могат. И това, мисля, е най-привлекателното нещо за моето училище.

Върху какво акцентира обучението, какво развива у вас като личности?

Като качества развива мислене за себе си, да работим в общност, социални умения, работа в екип. То е малко училище, на много по-малки групи работим, всички деца се знаят. Класовете са към 10-15 души. От 9-ти до 12-ти клас имаме около 200 души цялото училище.

Приятно ли е да се ходи там на училище? С желание ли ходиш?

Аз ходя с желание. Макар че в някои моменти се струпва много работа, но по принцип ми харесва. То е много интересно училище и аз отивам там да уча и мисля че получавам добро образование там.

А идеята ти за презентацията каква е - български ученици да дойдат там да учат ли?

Може би. Но аз не мисля, че това е моята главна идея, а само да покажа как аз го виждам и също процеса за апликиране (за кандидатстване) в колежи. Макар че аз съм на 16 години – тази година завърших 10-ти клас и още не съм почнал да подготвям документи за кандидатстване в колежи, но съм чувал много работи и съм чел. Аз съм подготвил лист от ресурси, които се надявам да могат да се използват от младежите. И всъщност това искам – да дам представа за тези престижни колежи, които понякога изглеждат като че ли са недостижими. Да покажа на другите, които нямат чак толкова информация, да им дам информация как става кандидатстването - за да имат някаква помощ, стига да имат желание.

Ти каза, че твоето училище е свързано с университет. Твоите планове с този университет ли са свързани?

Той е една от моите опции. Но ще разгледам и други университети. Аз мисля да уча нещо свързано с програмиране. Но също се интересувам и от икономика и финанси. И сигурно ще взема някой клас по икономика в 11-ти клас и 12-ти клас и ще видя как ми харесва.

Имаш ли поглед от образователната система в България?

Нямам и не мога да сравня, защото идвам само през лятото.

А би ли се върнал да работиш в България?

Може би. С моите родители това говорим, че може би след време ще видим каква е ситуацията и ще се върнем.

Какво ти прави впечатление от хората, с които контактуваш тука?

По принцип аз се интересувам от програмиране, а много от младите хора с които разговарям тук, са програмисти. Някои от тях са отишли в чужбина, някои работят в София. И на мен това ми прави впечатление, че това се развива тук.

Петя: Казвам се Петя Коева и 13 години бях учител по български и литература в училище „Н.Й.Вапцаров” – Силистра. И след като семейството ми спечели зелена карта, сега сме в Бостън. Беше трудно за всички в началните години, но тъй като съм завършила с магистърска степен не ми беше трудно след втората, третата година да си намеря работа като административен асистент в един от големите частни университети в Бостън. Бостън е известен образователен център в Америка. Само в града и в околностите има 60 колежа и университета. А в малкия щат Масачузетс(в който се намира града) има 120 университета. Университетът в който работя се нарича Northeastern University. В момента той е 40-ти в класацията на САЩ. Това което го отличава от другите университети е, че той е research-based. Което означава, че има много лаборатории, които правят изследвания в различни области на науката, но главно това са най-силно изразените – биология и инженерните науки.

Вие сте преподавала тук години наред, имате представа за нашата образователна система. Каква е разликата при тях и при нас?

В Америка има място за всеки. Университетите са така скроени, че всеки който иска да учи, може да учи. Има различни нива на университети – в смисъл като финансови потребности(на срещата стана ясно, че има различни начини за покриване на разходите по таксите, дори за най-престижните институти). Различни университети, базирани на това какви специалности предлагат. Университети, които са базирани на различни нива на обучение – например може да има associate degree, което е двугодишно обучение, bachelor's degree, което е четири годишно, master's degree или докторска степен - doctor's degree. Също може да избирате университет, който да подхожда на религиозната ви насоченост, дали искате да бъде само за мъже, жени или смесен. Има хиляди възможности.

И всичко това Бостън го предлага?

Не съм много сигурна специално за религиозния тип обучение, но Бостън предлага всичко. Не случайно там са едни от най-добрите университети в Америка. Това са „Харвард” и MIT- (Масачузетския технологичен институт). „Харвард” е много известен с медицинското си училище, с правния си факултет, инженерните си специалности. Но там, в „Харвард”, има абсолютно всичко. MIT (Масачузетския технологичен институт) е по-скоро насочен към науката.

С какво, мислите, че бихте били полезни на българите и силистренците? Синът ви организира тази презентация, Вие го насърчавате и подкрепяте.

Разбира се. Насърчавам го да каже на всички деца в България, че не е толкова страшно да се кандидатства в Америка и че всеки трябва да мисли и да мечтае в големи мащаби, защото това е постижимо. Няма значение дали това е Харвард или MIT. Всеки който има амбицията да го направи, може да го направи.

А къде бихте насърчили да се реализират българските младежи после – там или тук да се върнат?

Това е много сложен въпрос. За нас България не престава да съществува. България е в сърцето ни всеки ден и всеки ден присъства в разговорите ни. В Бостън има огромна българска общност – нашите приятели са главно българи. Искаме да кажем на българите, че най-доброто за България трябва да го мислят и осъществяват.

Как ви се вижда България и Силистра, когато се връщате тук?

Намаляла. За жалост нещата доста са се променили. Някои са в хубава насока, някои не в толкова добра насока. Но това което ни впечатлява е, че много хора са заминали и че са направили този избор – да напуснат като нас. Надяваме се обаче, че един ден ще се върнем. И го мислим съвсем сериозно. Не сме скъсали връзката с България.

А връзките на Никола и Петя с България след тази среща може и да се разширят, ако има младежи, приели предизвикателството да заминат да учат в Бостън. Но може би най-голямото предизвикателство за всички е да се върнат.

Димитър Пецов

Брой 6 (18), м. Ноем., 2017 г.

Приятно четене, приятни размисли!

Искаме да кажем, че има начин, да, най-важното е да съзнаваме, че има начин!

„ОКОЛОБЪЛГАРСКО” – ЕДНА МЛАДЕЖКА ОДИСЕЯ ЗА ПРОМЯНА В БЪЛГАРИЯ

Как живеят хората в България и как може България да се промени към по-добро? На този въпрос търсят отговор група младежи, пътешествайки из цялата страна, снимайки и вземайки интервюта в различни населени места, от различни хора. Общото между тези различни хора, които те интервюират, е че полагат целенасочени усилия да променят мястото, в което живеят към по-добро чрез различни инициативи. От интервютата младежите накрая ще създадат документален филм, с който ще покажат как можем да променим живота си към по-добро. Те са озаглавили проекта си „Околобългарско”. Повече за идеята на това пътешествие, за одисеята, наречена ”Околобългарско” разказва Ванин Нейков, един от младежите и главен инициатор на проекта.

Ванин, какво представлява проектът „Околобългарско”?

„Околобългарско” е един проект на петима приятели, които обикаляме България и даже лека полека забелязваме, че се получава нещо като кауза. В най-общи линии представлява обиколка на България и посещаване на над 60 населени места из всички кътчета на България. Разговаряме с обикновените хора за условията на живот в тяхното родно място, опитвайки се от първо лице да разберем как реално живеят хората. И второто нещо което правим, опитваме се във всяко едно населено място да намерим добрия пример – активния човек или организация, които с действията си или са разрешили някакъв проблем на квартално, местно и национално ниво или са направили, както и да звучи това, родното си място по-добро място за живот на хората.

Как ви хрумна идеята?

Идеята по принцип възникна естествено, понеже аз, Виктор и още едно момче, Антонио, се интересуваме от тези неща. Говорим си и от разговорите естествено възникна. Но вече чисто съзнателно как да го направим стана след един разговор с една жена, която е изключително интелигентна, изключително начетена, изключително интересуваща се от тези неща. Тя живее в София. И като си говорихме нещо за проблемите в България. Аз смятам, че в България има някакви проблеми, като корупция, младите мигрират, демографска криза.., които за мен са някакви проблеми, които ние трябва да се съсредоточим като общество и да се опитаме да ги разрешим. Но след като и казах това и аз очаквах чисто механично тя да се съгласи и да продължим разговора нататък, тя каза: „А, няма такива неща! Хората си живеят добре, заплатите растат, икономиката се развива, младите започват да се връщат. И аз тогава реших, че всъщност първо трябва за себе си да си докажа как живеят наистина хората и заради това обикаляме, и второ, смятам че има хора, които не са съвсем наясно как всъщност живеят хората в различните региони на България. Така че от тук ни възникна идеята, желанието ни да покажем на хората как всъщност се живее в България и да предадем посланието, че трябва да направим нещо, ако искаме да живеем по-добре.

Трудно ли се организира такъв проект? Как набирате средства за осъществяването на идеята?

Ще кажа, че е трудно,но също така ще добавя, че е интересно. Определено мога да кажа, понеже ние нямаме опит с организирането на такива мащабни неща - нито сме го учили - всичко го правим буквално пет момчета. Най-възрастният, най-старият от нас е на 24 години.

Сами се финансирате?

Не съвсем. Арт колеж по екранни изкуства в София ни осигури звукозаписна техника и финансово ни помогна с двеста и петдесет лева. И другото, което е, дронът ни беше най-голямото „перо”. Него ни го купи една жена. Там историята е много интересна. Мой много добър приятел се свързва с негов познат, на когото му разказва проекта, той пък разказва на тази негова приятелка… И понеже тя е от тези емоционално родолюбивите хора, които обичат България заради традиция, култура и т.н. се срещнахме с нея в София. И буквално след края на разговора ни каза: „Е, момчета, исках да ви видя просто на живо, да си ви преценя. Много ми харесва проекта, много ми харесвате вие, отиваме да ви купим дрон!” Ето по такива начини.

Срещате ли подкрепа в градовете и населените места, които обикаляте?

Абсолютно. Това по принцип ми беше най-голямото притеснение. Как ще откликнат обикновените хора. Защото ние в градовете отиваме, спираме и буквално на улицата с хора разговаряме. Напълно непознати. Но мога да кажа, че досега сме говорили може би с над 100 човека. От тях да са ми отказали 6-7. И те просто защото наистина хората бързат, имат някаква работа. Откликват хората, говорят.

Какви са ви впечатленията? Как те представят ситуацията в България?

Това, което ми направи впечатление и което смятам, че е много важно - зависи от региона. Даже понякога зависи от индивидуалния град. Бяхме в северозападна България. Там наистина хората се чувстват отритнати от държавата. Това е мое впечатление. Чувстват се забравени от държавата. Това ни го казват. Първо, местната власт не работи за тях, но и най-същественото е, чувстват се отритнати от държавата. Но ги има и добрите примери в североизточна България. Например в Попово, в Смядово, Търговище... В тези градове хората бяха малко по-позитивни в сравнение с другите региони.

Какво, мислите, че ще промените в крайна сметка с този проект? Той е всъщност един филм.

Ще ви го представя по този начин. Какво ще променим зависи до кого ще достигне посланието. Но според мен ние, дори на този етап, не че променяме, а постигаме някакъв резултат. Според мен в България има отделни „точици” от хора, които се интересуват, които искат да видят България по-добро място за живот, които дори са готови да действат, но просто защото са самички не виждат, не чувстват тази сила и просто не предприемат някакви по-големи действия. И обикаляйки, ние се срещаме с тези хора, разговаряме, завързваме контакти. Според мен това е едно от най-ценните неща - запознаваш се с дейни, с млади хора.

А иначе със самия филм искаме да предадем посланието, което ще ви го представя по този начин: според мен на хората им е писнало да им казват колко е зле в България, колко сме корумпирани, как младите емигрират, как има демографска криза и т.н. Просто защото хората знаят това и знаят, че е нещо лошо. Според мен на тях им е писнало обаче и да им казват как от тях зависи, как те трябва да са активни, силата на гражданското общество… Не защото това не е нещо вярно, а защото просто хората не виждат как може да се получи. И с нашия филм и с нашия проект точно това искаме да кажем: искаме да кажем, че има начин. И да им покажем, най-важното, че има начин. Как? Когато им покажем обикновени хора, които с действията си, с инициативността и активността си са постигнали някакви резултати – или са разрешили някакъв проблем или наистина са направили родното място, а така и държавата по-добро място за живот.

Кои хора, от въпросните активни хора, ви направиха досега най-силно впечатление?

Голямо впечатление ми направиха едни момчета от Берковица. Те се казват „Заедно за Берковица”. Започнали са като двама приятели. Решили са да изчистят един паметник, който е като символ на града, но е бил в графити и т.н. Изчистили са го само двамата. И оттам вече са „завъртяли” най-различни инициативи и си организират местната общност. Изграждат паметници, помагат на възрастни хора в селата около Берковица. В Берковица има един уникален парк, откъдето се показва цяла гледка над града и даже до Сърбия можеш да видиш зъбери, планини. Този парк е бил занемарен. Те си го поддържат. И това са трима-четирима приятели, с които за всяка инициатива различни хора се включват, но те са двигателят, те са ядрото и са супер големите пичове, които просто си обичат родното място и искат да го видят по-добро място за живеене. Също в Лом имаше група приятели - се организирали, са възстановили най-старата вестникопродавница. Това е нещо като будка за вестници. Например във Видин, където го дават като най-западналия град, има изключително будни хора. Едно момиче Антонина, която направи филмче „Северозабравени” и стана изключително популярен. Нейната мечта е да отиде да учи в София или другаде, но да се върне във Видин и да организира арт фестивали. Наистина на всяко място има много добри примери. Ние дори не можем да се срещнем с всички, някъде пропускаме, но навсякъде можеш да намериш стойностния човек.

Как виждате младите хора на България? Как виждате тяхното развитие в България?

Едно от нещата, което е константно, което ми казват абсолютно навсякъде, където сме били досега, е, че младите се махат от въпросното населено място, в което сме, че за младите няма перспектива и основно бягат или в чужбина или в по-големите градове – София, Бургас, Варна и т.н. Което, според мен, е натъжаващо. Но ако трябва да кажа как ги виждам, аз виждам младите в България, опитвайки се да си изградят тези перспективи, опитвайки се да си направят родното място по-добро за живот и точно докато са млади, докато не са обвързани. Знаете, това са го казали преди - винаги нещата тръгват от младите, от студентите. Според мен в България има такава сила. Според мен младите израстват с един друг начин на мислене и единствено, ако повярват че в България може да се направи нещо, а не се решат да заминат в чужбина, наистина виждам младите като един от основните двигатели на развиваща се България.

А как вие виждате като млади бъдещето на България? Има ли надежда за по-добро бъдеще?

Директно: Ако не направим нещо, бъдещето няма да е много добро, много светло, както и да го наречем. От само себе си нещата няма да се получат. Трябват активни действия. И най-вече на обикновени хора. То всичко е политика, ако трябва да го обвържем от тази гледна точка, но обикновените хора, просто за да могат да живеят в по-уредена, с по-добри заплати България, според мен всеки един от нас трябва да предприеме каквото и да е действие.

Интервюто взе: Димитър Пецов

Качествено, напълно безплатно и изцяло свободно образование чрез интернет!

Из: 40 безплатни образователни сайта, от които можете да научите всичко

Според webometrics, има повече от 17 000 университета, но получаването на образование в много от тях е доста скъпо. Много студенти от цял свят (и техните семейства) изпадат в големи финансови разходи.

Две трети от американските колежани, които са завършили през 2011 г., са имали студентски заем със средна стойност от над 27 000 долара на човек. Получаването на степен в университета може да бъде скъпо, но има много по-добри начини за образование – възможностите, които интернет ни дава през 21 век, няма как да не ви накарат да се ухилите от ухо до ухо.

Има много сайтове в интернет, които предлагат безплатно учебни курсове без такси. Сега дори хората с материални затруднения могат да си позволят да бъдат по-добре образовани, като всички от което се нуждаят, е достъп до компютър (дори няма нужда да бъде личен, върши работа и този в местната библиотеката).

Стига приказки, даваме ви супер списък с над 40 образователни сайта: 

• ALISON – Над 60 милиона урока и лекции, 1.2 милиона уникални посетители на месец

• COURSERA – Образователен сайт, който работи с университетите, за да получи техните курсове за интернет ползване. Учете се от над 542 курса.

• The University of Reddit – Безплатният университет на Редит.

• UDACITY – Развийте своето образование и кариера, чрез проекто-базирани онлайн класове, предимно фокусирани около компютрите, информационните науки и математиката.

• MIT Open CourseWare – Безплатен достъп до доста курсове на Масачузетския технологичен институт (MIT).

• Open Culture – Сборник с безплатни учебни ресурси, включително курсове, учебници и видео/филми.

 No Excuse List – Огромен списък с уеб сайтове, от които да се учите.

 Open YALE Courses – Предоставя свободен и отворен достъп до селекция от въвеждащи курсове, преподавани от изтъкнати преподаватели и учени в университета в Йейл. Всички лекции са били записани в зали на Йелския университет и са на разположение във видео, аудио и текстови формати. Не е нужна регистрация. (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "Картаген" - имам предвид масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Правим допечатка на търсена книжка на списание HUMANUS, възползвайте се ако искате

Ако желаете да си купите хартиен екземпляр на списанието, можете да направите поръчка. Корицата изглежда така.

Нека отворим сърцата си и докажем, че светът, в който живеем, може да стане още по-човечен!

Димитър Пецов сподели публикация на Християн Маринов в групата ГРАЖДАНСКИ КОНТРОЛ СИЛИСТРА:

ПОМОГНЕТЕ НА ЕДНА БЛАГОРОДНА КАУЗА!

Християн Маринов - европейски и световен шампион по канадска борба за младежки - организира кампания за материално подпомагане на силистренски деца, лишени от родителски грижи. Кампанията е свързана с процеса на деинституционализация на децата - закрива се домът за такива деца и се разпределят в специални центрове. Всеки, който иска да помогне, може да се включи, както с материални средства, така и чрез разпространение на идеята.

Християн Маринов: Приятели на доброто, помогнете на силистренските деца, лишени от родителски грижи - като станете част от нашата кауза, целяща да им дарим поне малко топлина и утеха! Всеки от Вас може да се включи със скромна сума парични средства или дори като разпространи идеята за инициативата. Нека отворим сърцата си и докажем, че светът, в който живеем, може да стане още по-красив! :-)

ЗАБЕЛЕЖКА: Християн Маринов е автор и също така е давал интервю за списание HUMANUS:

Брой 2 (14), Година IV, 2017, Април

Ключът за промяната към по-добро е в нас самите!

„Единственият начин да успееш е да действаш!“ 

Или защо силистренски ученици създадоха свой клуб в своето училище? 

Може ли да има в България истинска промяна в образователната система и в училището, която обаче да не инициирана от горе-надолу - от министерства, чиновници и административни ръководители, а от от долу-нагоре - от самите ученици? Може би отговорът на този въпрос дават група ученици от силистренската природо-математическа гимназия ”Свети Климент Охридски”. Осъзнали, че ключът за промяната към по-добро се крие в тях самите – в тяхната активност и гражданска позиция – те по своя инициатива през тази учебна година създават в училището си ученически клуб като форма на ученическо самоуправление – със свой устав, с органи на управление и го наричат „Епсилон”. За идеята и за създаването на клуба, за принципите на организация и за дейностите които ще развива, разказва председателят му – ученикът от 10-ти клас Толга Абедин: 

Каква беше идеята за създаването на такъв клуб? 

Идеята за създаване на клуба дойде от желанието на членовете ни да бъдат полезни за обществото и да развиват дейност в полза на другите. Създадохме „Епсилон” с цел да разнообразим и подобрим живота в училище.

   

А защо точно в училище?

Ами ние прекарваме там повече от 6-7 часа на ден и създадохме „Епсилон” с цел да разнообразим и подобрим живота в училище. Училището е като наш втори дом. Всеки иска неговият дом да е най-добрия или най-красивия. Ние искаме да поддържаме това първенство, защото смятаме че учим в най-елитната гимназия в цялата област. „Епсилон” първоначално беше създаден като неформална ученическа група, а по-късно стана неформален ученически клуб, след като се включихме в националната мрежа TimeHeroes. Имахме голям избор от статути за „Епсилон”, но единодушно решихме да сме неформална група, а впоследствие клуб - защото ще е по-добре за нас; понеже все пак сме току-що прохождаща организация и неформалната среда ни предоставя чудесни възможности да реализираме идеите си.

Какво ще промени в училище и какво ново ще внесе в него клубът? 

Чрез нашия клуб ние бихме искали само да поддържаме високото ниво на нашето училище и разбира се да го вдигнем още по-високо. Ние имаме едничката цел да работим в полза на ПМГ и неговите ученици. Какво бихме искали да добавим в училище? Не можеш да промениш нещо, което ти харесва, но бихме искали да въведем в училище ежегодни традиции, като например танцови вечери. Какви идеи имате и към какви дейности сте се насочили? Дейностите ни са разнообразни. Все още нямаме специална област, в която да се насочим, но едно е ясно – работим в полза на учениците на ПМГ ”Свети Климент Охридски” и ще направим всичко нужно за тяхното добруване. Ние винаги сме насреща да помогнем с всичко, което можем. Досега наши членове се включиха активно в някои инициативи в училище, като Денят за борба с тормоза в училище (Денят на розовата фланелка), както и в някои информиращи събития. Организирането на образователни събития и повишаването на информираността е една от посоките на нашето развитие и планираме дейности в това отношение за съученици си. Също така, една от областите в които се насочихме - и с това вече излизаме извън пределите на училището - е доброволчеството. За целта се свързахме със TimeHeroes. Това е национална мрежа на неформални доброволчески клубове.

 

Как реагираха съучениците на идеята за клуба? 

Реакцията, разбира се, беше положителна. Всички, които чуха за нас се интересуваха и разпитваха за нас: какви са целите ни, защо сме създали клуба, могат ли да се включат и др. Първоначално клубът се сформира чрез приятелски връзки и в него бяха поканени хора с креативно мислене и идеи. Абсолютно всички поканени се отзоваха и заедно създадохме клуба. 

Какви изисквания има към членовете и кой може да стане член? 

Всеки може да стане член на „Епсилон” - стига да има свободно време и да е сериозен спрямо задачите си, които ще изпълнява. Имаме си устав, чрез който приемаме нови членове. Постъпването на нов член се гласува от старите членове, като първо новият член се представя. Представя и мотивите си - защо иска да влезе в Епсилон и ако повече от ½ гласуват „За” той става член на клуба. Но тук трябва да допълня, че сега сме в процес на промяна на устава и кандидатстването малко ще се промени. Например досега само ученици от 8, 9, 10, 11 и 12 клас можеха да членуват, но сега чрез менторство от наша страна могат да постъпят и по-малки.

Как реагира училищното ръководство на самоинициативата ви, подкрепи ли я?

Абсолютно да. Без подкрепа от страна на ръководството клубът нямаше да е такъв, какъвто е сега. Наш ментор е нашият педагогически съветник, който ни помага - координира и подкрепя всяка дейност, с която се наемем да работим. Също така ни беше предоставен кабинет, което е в голяма наша полза, защото можем да си инвентаризираме всичката документация и материалната ни база. Също така там работим по дейностите си и през междучасията, а това е невъзможно в класните стаи. 

Името Епсилон какво символизира? 

Епсилон е гръцка буква и за нас тя означава много. Ние виждаме в тази буква два кръга, които нежно и хармонично се докосват. Ако се обединят, могат да създадат символа за безкрайност. А и може би тук имаше леко влияние на председателя на „Епсилон”, защото той обожава физиката, а „Епсилон” има връзка с нея. :D 

Има ли девиз клуба? 

„Единственият начин да успееш, е да действаш!“ това е нашият девиз, който е вписан в устава ни като член 1 точка 1 (1. 1)

Как се организира работата в клуба? 

Както вече споменах, ние си имаме устав по който се водим. Събираме се всяка седмица във вторник, а понякога и повече от един път. Водим се по дневен ред, предварително изготвен от секретаря на клуба. В този дневен ред всички членове внасят идеи и предложения. Заместник-председателят ни отговаря за известяването на всички за събранието или ако няма да имаме, за това че няма да имаме. Председателят води заседанието, а в края всички се подписват в протокола. Когато работим по дадена дейност най-често си създаваме работна група, която отговаря за дейността, но разбира се тя се води по решенията на всички. Работната група се събира толкова пъти колкото е нужно. Председателят следи работата на работната група, а ако са повече координира работата им. 

Какви дейности ви предстоят сега? 

Имаме много идеи. Сега пред себе си сме поели инициативата да посетим старческия дом на Силистра, за да донесем ястие и на възрастните хора. Също и за деня на земята, да заведем 5-ти клас в НАО „Галилео Галилей” (обсерваторията в града) - за да се запознаят с прекрасната наука астрономия и специално с нашата планета Земя. Също така уредихме среща с регионалната библиотека „Партений Павлович” - за да обсъдим бъдещи съвместни дейности. 

Ето и членовете на клуб „Епсилон” от ПМГ”Св.Кл.Охридски”: 

1. Толга Али Абедин – Председател 

2. Диана Кьосева Снежанова - зам.-председател 

3. Петър Пламенов Петров – зам.-председател 

4. Кристина Атанасова Атанасова - Секретар 

5. Иван Иванов – Отговорник по спазването на законите и правилниците 

6. Владислав Александров Костов - дизайнер 

7. Гюрел Гюнер Февзи - консултант 

8. Димитър Атанасов - дизайнер 

Интервюто взе: Димитър Пецов

Представяме ви Владислав Костов - един новаторски и творчески мислещ млад човек

КОГАТО ИМА ЖЕЛАНИЕ, ИМА И НАЧИН!

Защо силистренски ученик създаде електронно приложение „Виртуална разходка” за своето училище?

Ученикът от 12-ти А клас на силистренската природо-математическа гимназия „Климент Охридски” Владислав Костов, малко преди да я завърши създаде специално мултимедийно приложение - 3D анимация, чрез което бъдещите кандидат-гимназисти вече ще могат да разглеждат класните стаи, кабинетите и материалната база на училището и така да придобият представа как то изглежда отвътре.

Самият Владислав не е програмист, а математик – от математическа паралелка, но това не е проблем за него. Защото както сам той казва обича да предизвиква себе си - като се впуска в нови и непознати области, в които няма никакъв опит и знание. Това е неговата мотивация и „неговия начин”. Защото неговият девиз е: има ли желание, има и начин!

Иначе извън математиката той проявява силен интерес към компютърните науки и програмирането - като търси тяхното приложение и в реалността, чрез създаването на полезни продукти. Така, изучавайки една нова програма на своя компютър, му хрумва идеята да я използва за нещо конкретно и приложимо. И, разбира се, от полза за училището. Тази творческа идея прераства в проекта „Виртуална разходка в моето училище”. Владо я представя пред ръководството, откъдето оценяват полезността на проекта и от тяхна страна получава съдействие за реализирането му.

Нека уточним нещо. Такива проекти обикновено се създават от колектив от ученици или студенти и обикновено по инициатива на преподавателите или ръководителите. По-редкия случай (и засега май изключение) е когато ученик прояви самоинициатива, настойчивост и организира сам нещата. А напоследък създаването на такива продукти става най-вече по повод изпълнение на европейски проекти. Което е свързано с усвояването на определени пари, за което се изработват и огромно количество документи. И много често парите са единствената мотивация за подобни проекти, на принципа – "има едни пари, дайте да направим нещо!".

А какви ресурси е изисквал проектът на Владо?

Никакви. Освен желанието му, което той е имал в изобилие. Чрез него е намерил и начина. А конкретно осъществяването на идеята е отнело известно време - за да се научи да работи с програмата Unity3D, с която да направи 3D анимацията. Освен това при създаването на самата „разходка” Владо е имал нужда от скици и планове с размерите на сградата. И те са му били предоставени от училището. Също така е направил и снимки отвътре на сградата - като целта му е била виртуалната реалност на училището да се доближава максимално до истинската – с други думи да го представя в най-автентичен вид.

Каква ще е ползата от виртуалното приложение?

Според автора „разходката” е създадена най-вече за учениците, които биха искали да учат в училището (а също и за родителите, които биха записали детето си) да придобият актуална и атрактивна 3D представа за условията на обучение - без да се налага да обикалят в сградата. А програмата, с която е изработил приложението, по начало е за създаване на игри. Ето защо и визията на разходката се доближава до възприятията на учениците, формирани в повечето случаи днес от някои популярни компютърни игри. Но това би могло да бъде само началото.

Идеята дори в този начален вариант съдържа в себе си потенциал за надграждане. В разходката, освен материалната база, в бъдеще могат да се интегрират и добавят други елементи - като например философията на управление и обучение на училището (която сега е на документи, а кой ще си губи времето да ги чете!). Но под формата на разходка-игра, например представете си как влизате в една от виртуалните класни стаи и на дъската виждате надпис: „Тук, по време на час, учениците могат свободно да изразяват това, което мислят!”. Или в някоя от лабораториите да ви посрещне микроскоп, през който да погледнете и да прочетете: „В нашето училище обучението по природни науки не е само теоретично!”. Или пък да влезете на заседание на ученическия съвет където пише: „Мнението на учениците се чува!” и т.н.

Очаква се приложението да бъде на разположение на интернет-страницата на гимназията - където всеки ще може да направи своята виртуална разходка.

Но ползата от идеята не е оценена само от училището. Оказва се че интерес към интерактивната анимация на ученика вече проявяват и други образователни институции на територията на града. Пак със същата цел – да представят по виртуален начин за учениците материалната си база и начина на обучение.

А кое въобще е накарало ученика да се занимава с проекта?

На първо място проектът е резултат не толкова на програмиране, колкото на философия. За Владо самостоятелната образователна стратегия, която той смята че всеки ученик трябва да развие паралелно с обучението в училище, ще доведе до реален успех и след дипломиране. Воден от същата философия той вече е избрал и как да се развива след завършване на гимназията. Решил е да учи програмиране в добилия напоследък в България популярност университет за софтуерни специалисти „СофтУни” - където начинът на обучение цели чрез проекти и упражнения да се усвоят умения, а не да се получи диплома. Така Владо вижда своята алтернатива, желаейки да се развива в България, а не да бяга в чужбина.

Защото когато има желание, има и начин!

Димитър Пецов

Книжка 1 (13 от създаването), година IV на списание HUMANUS

Приемаме поръчки и за хартиеното й издание. Днес списанието заминава за печатницата, до ден-два трябва да си го поръчате... Цена с цветни снимки: 5 лв., с черно-бели: 2 лв. 68 страници. Приятно четене, приятни размисли!

Ами ако Златка е права, ами ако ние грешим?!

А ДАЛИ ЗЛАТКА НЕ Е ПРАВАТА, А ПЪК НИЕ ДА СМЕ ОТ ГРЕШНАТА СТРАНА?

13-годишната Златка от Сливен роди дете и това се превърна в новината за Новата година. Как се възприе? Образованото културно общество го възприе като аномалия, трагедия, престъпление и т.н. И в този дух бяха публикациите, репортажите в медиите – колко лошо е това, какви черни сценарии очакват родилата – бедност, мизерия… жалка картина.

Малолетната родилка обаче не гледа така на нещата. Оказа се, че тя е желала бебето и… О, Боже!!! … безсрамницата на въпрос на репортер дали смята, че това е нормално и други нейни съученички да тръгнат по нейния път, тя отговаря с "Да… аз го исках!". И родителите и роднините също мислят по този начин, радват се. Смятат, че тя вече не трябва да ходи на училище - защото има дете и трябва да го гледа. С други думи в ценностната система на тези хора децата и семейството са на първо място, а не образованието и кариерата.

Вие как мислите, кое е по-важното? Случаят дава повод да се замислим за много неща, включително върху собственото си мислене и поведение като достойни членове на едно цивилизовано общество. Ако на повечето хора, принадлежащи към „високо образованата популация” в това общество им се зададе абстрактно въпроса: Кое има по-важно значение и трябва да е на първо място – семейството и децата или образованието и кариерата? Как мислите, че биха отговорили? Колебаете ли се?

Бихте ли отговорили като Златка категорично, кое е на първо място във вашата ценностна система? Ако отговорите категорично, че на първо място е образованието и кариерата, не е ли това престъпление срещу децата и семейството? Ако се колебаете, всъщност май имате проблем - не сте наясно какви са ви ценностите, което означава че образователната система не ви е дала отговори на важни проблеми.

Остана третата възможност: да мислите като Златка и да я подкрепите. Но тогава има вероятност цивилизованото образовано общество да ви заклейми като нарушител на установения порядък, по същия начин, по който първоначално не се е гледало с добро око на жените, които са искали преди време да ходят на училище, да се образоват.

И наистина, като признак за развитието на цивилизацията с течение на времето се е възприел критерият за образованост на индивидите. Това може да се отнася за цивилизацията, но биологичните закони диктуват друго: основен признак за бъдещето на една популация е раждаемостта, не образоваността. А признаците за развитие на, ако можем да я наречем „образоващата се популация” в нашата страна, не са никак добри. В ценностния модел на развитие на съвременното общество образованието и кариерата категорично стоят преди децата и семейството. Това е мантрата, която се повтаря непрекъснато.

Но не винаги е било така. Като изключим особеностите, характерни за етноса на Златка - женитби на малолетни, купуване на булки… и т.н., акцентът върху раждането на деца и отглеждането им, а не върху нещо друго, е бил част от образователния модел на обществата преди да се появи промишлеността и индустриализацията. Обучението на младите момичета да плетат, да тъкат, а на младите момчета да вършат мъжката работа в една къща е имало за цел отглеждането на родените деца, на увеличаването и развитието на популацията. То е било свързано именно с това, защото старите, които ние сега мислим за необразовани и които все са се месели с наставления, винаги са знаели че най-важното за оцеляването на една популацията е раждаемостта и семейството. Че ако се наруши балансът, популацията ще изчезне или ще настъпят неблагоприятни последици в нея.

Затова и браковете са се сключвали на младини и децата също са се раждали на младини и по повече. Какво се случва сега. Отново имаме образователен модел. И какво ни учи той. На учениците от най-ранна възраст се внушава, че образованието е най-важното нещо, защото от него зависи успеха в живота, щастието и т.н. Това и нищо друго. Можем да наречем този модел на развитие „образователно кариерен”. На ценностно равнище той включва обучение в компетентности, които нямат пряка връзка със дома и семейството. Никой в училище не те учи как да изграждаш дом и семейство, кога е подходящо да се ожениш и т.н. Тези неща не влизат в кръга на образованието. Влизат други, като например как добре да слагаш презерватив - за да предотвратиш евентуална нежелана бременност.

Да, бебетата са нежелани в ученическия период и затова примерът на Златка, която насърчава съученичките си с „Да, исках го!”, трябва да бъде заклеймен. Бебетата обаче, по принцип и след това стават нежелани, защото пречат на образователно кариерния модел на развитие, защото образованието на съвременния човек е дълго, а кариерата изисква отдаденост и така до старини. Така че младите хора от образоващата се популация мислят за деца след 25-30 години и нагоре. Сравнено със Златка, все едно баби да раждат деца. И то по едно, а в най-добрия случай две. И така популацията застарява и даже изчезва.

Но не са само тези последиците. На практика липсва образователен модел насочен или свързан със семейството. Една от причините разводите да растат е необразоваността относно семейството. Моделът на образование е насочен към развитието в корпорацията, в институцията, семейството и децата вече не са институция. Съдейки по изказванията на Златка и нейните роднини обаче, за тях, са. Малолетните са се взели, но нямат сключен граждански брак, незаконно е. Обществото на образоващите се ги съди, но самите образоващи се пълнолетни също вече избягват да сключват граждански брак – както казахме семейството не е институция, няма образователен модел и в днешно време семействата се изграждат на основата на интуицията – щом се обичаме, това е достатъчно, и пак по интуиция се разделяме...

Не е неморално. Неморално е това, което правят такива като Златка – да придават по-голяма ценност на неща различни от образователно кариерния модел, който изисква преданост до гроб, учене през целия живот - за да се реализираш на пазара на труда, да бъдеш конкурентоспособен и други подобни ценности.

Но както се вижда биологичните правила се различават от обществените – въпреки развитието на цивилизацията развитието на популацията все още зависи от раждаемостта и това е жизненоважно, особено за застаряващата и изчезващата, каквато май се оказва българската.

Какво би станало, ако една българска ученичка забременее на 15-16 и реши да си гледа детето и започне да говори подобни срамотии като Златка от Сливен: "Да, исках го! Радвам се! …"?! А-а-а-а-а това могат да го правят само примитивни и необразовани индивиди, българските момичета не могат, не трябва.

Ами ако изчисленията за развитието на българската популация показват, че всъщност точно така трябва да се постъпва, за да се промени тенденцията на застаряване и самоликвидация? Защото стимулите с пари, с бонуси и кариера, не са подействали никъде, където е липсвала подкрепяща морална среда, в която бебетата имат значение. И в даден момент нищо друго освен това.

И така, като се замислим, дали Златка не е правата, а пък ни да сме от грешната страна?

Димитър Пецов

Пазарът на труда и достойнството да бъдеш свободен

ИМАМ АЗ ЕДНА МЕЧТА – ДА СЕ РЕАЛИЗИРАМ НА ПАЗАРА НА ТРУДА!

Всъщност аз не знам къде се намира това вълшебно място, обетована земя, където текат реки от мляко и мед. И учителите не знаеха, но от малък ме закърмиха със стремежа към него, и най-вече със стремежа да отговарям на неговите изисквания. Да отговарям на изискванията на пазара на труда, това беше целта на годините учене в училище. Защото, ако случайно не отговориш на тях, може да ти се случи най-страшното нещо в живота – да не влезеш в рая, тоест да не се реализираш на пазара на труда. Затова отрано ме ориентираха за тази именно висша цел в живота на човека – да се реализирам на пазара на труда и най-вече за неговите изисквания.

А моите изисквания? Те нямаха значение, човек трябва да е смирен и да приема участта си такава, каквато му е отредена от живота. А в този случай моята роля беше да бъда „работна сила”, такъв термин използваха в програмите за подготовка за пазара на труда – програмите за кариерно ориентиране. „Работна сила”, хм, звучи ми малко като „оръдие на труда” или как беше?... А, спомних си, от Аристотел е, „говорещо оръдие на труда”. Говорещо оръдие на труда, готово да бъде използвано - работна сила, дошла подготвена от училището и ако има късмета и благоволението на работодателите, ще се реализира на пазара на труда.

А как се печели това благоволение? Високите изисквания на пазара на труда, първо, се печелят с необходимата умствена настройка. Защото има хора, които, ама са съвсем разстроени, много неориентирани още от училище. Те първо не знаят за какво са там. Те си мислят, че са там за да се учат на знание, да се развиват като личности, да задоволяват своите потребности… и т.н. А всъщност за какво сме там? За какво се трепем да учим, защо треперим на тестове, изпити… з-а-р-а-д-и п-а-з-а-р-а н-а т-р-у-д-а!

А защо трябва да треперим? Защото мястото ни на пазара на труда съвсем не ни е гарантирано. Ето затова трябва да треперим и да се подготвяме. Затова и много от нас треперят на интервютата за работа, а и след това, като ни вземат на работното място робовладелците, пардон, работодателите, защото винаги може да ни уволнят. Извинявам се за грешката, ние отдавна не живеем във времената на говорещите оръдия на труда на Аристотел, днешните робовладелци се наричат работодатели, а ние сме „работна сила”, вече няма „пазар за роби”, има „пазар на труда”. Там те оглеждат на външен вид – преценяват те дали ставаш за работата, четат ти „CV”-то, „Мотивационното писмо”, Препоръки. Понякога са любезни, понякога груби, но трябва да знаеш, че ти не си единствен, уникален и неповторим, има много други като теб, които се борят за място на пазара на труда.

Тези, които се мислят за уникални и неповторими, стоят навън. Как оцеляват? Веднъж срещнах един такъв, писнало му да ходи на интервюта за работа, разбрал, че не може да отговори на изискванията на пазара на труда и вече не му пукало, но бил щастлив. Бил щастлив, нещастника му с нещастник, защото вече нямало от какво да се страхува; разбрал че не става за наемен работник, благодарил на пазара на труда, че му отворил очите и сега работел за себе си. Понякога печелел повече, понякога по-малко, но вземал сам решенията, бил самостоятелен, не разчитал вече някой друг да го ориентира в живота, в кариерата, да го консултира, да го дундурка... сам се ориентирал и знаел, че отговаря единствено пред себе си, пред ничии други изисквания.

Такива самостоятелни хора Аристотел май ги наричаше свободни. Ние днес ги наричаме изключения, грешка на системата, те са като Нео от филма „Матрицата”, излезли са от нея и са видели каква е истината, разбрали са, че пазарът на труда не е райска градина, той даже не е реално място, а една илюзия за подреден живот, подреден и проектиран от други.

А отвън е хаосът… хаосът е за тези, които не се страхуват да се ориентират сами в живота, които са достойни да бъдат свободни.

Димитър Пецов