неделя, 27 декември 2015 г.

Еретичните възгледи за образованието на Жак Асса и Иванка Топалова



За образованието, Автори: И.Топалова и Ж. Асса

„Учителят си личи навсякъде и завинаги”

Иронична забележка

Въпреки че от няколко години сме малко принудително в „заслужен отдих” след сумарно (за двамата) един век в училище, още сме обект на посочената сентенция – още в ежедневните ни разговори присъства глаголът „повтарям”. В няколко броя на сп. HUMANUS, посветени на образованието срещнахме странни (евфемизъм на чудати) твърдения, които ни предизвикаха да изразим и нашите еретични възгледи.

1. Винаги сме считали, че „в страни с голяма надморска височина се срещат повече върхове - в сравнение с останалите страни”. Затова през годините на фиктивната ни демокрация учителят е наказан като Сизиф, камъните които пренася, за да „повдигне” общото ниво, постоянно се свличат надолу (издателят на Humanus сигурно вече сам се е убедил в това). Веднага възниква въпросът „защо продължава да го прави?”. „Имало е едно време” (както почват приказките) в началото на нашата учителска кариера, гледахме един японски филм, преразказан отлично от един от върховете на българската поезия Валери Петров:

Японският филм (със съкращения)

На остров гол живеят двама и го поливат нощ и ден
Това е филма. Друго няма.
И вий скучаете край мен.
Сега вървете към вратите,
шумете, смейте се на глас
— докрай, додето разцъфтите,
ще мъкнем влагата към вас!

Ние обаче помним времената, които... пак нека да дадем думата на акад. Антон Дончев (в разговор с Хекимян по btV):

„Имаше време, когато Стефка Костадинова постави ненадминат до днес рекорд в скока на височина 2,09 м. и това днес е световния стремеж. Обаче пред България днес се поставя височина за прескачане 1,20 м., т.е почти височина на бягане с препятствия.” В същото „имало едно време” се провеждаше експеримент с една идеална образователна система, носеща името „Сендовска” – да, ама тя беше подходяща само за „елитни учители”(каквито трябва да бъдат според финландската система на подбор). След нея всички министри-реформатори влошават образователната система, защото „мимикрират” европейско мислене, но вътрешно запазват централизираното ứ управление. Ето например как се приема новият „реформаторски” Закон за предучилищното и училищното образование (публикацията е от 28.10.2015):

„... «Новият Закон за предучилищното и училищното образование създава реални условия за унищожаването на българското средно образование». Това се казва в декларация на секция "Педагогика и психология" при Съюза на учените в България, която бе изпратена до председателя на Народното събрание Цецка Цачева, президента Росен Плевнелиев, премиера Бойко Борисов, всички парламентарни групи, министъра на образованието проф. Тодор Танев и председателя на комисията по образование и наука в НС Милена Дамянова, която е и основен вносител на приетия от НС и обнародван закон.”

2.Въпреки 70% съкращение на броя на учителите спрямо 1989 г. млади хора не влизат масово в образователната система като учители. Когато се създаде ПГЕЕ –Пловдив (където започнахме да учителствуваме през далечната 1964 г.) средната възраст на учителите беше под 30 г., като няколкото по-възрастни учители-инженери се оказаха най-уважаваните бивши преподаватели на нововключилите се инженери (директорът беше на 29 г.). Това се наричаше „приемственост”. Колкото и да се „държеше на идеологията”, в така наречените „естествени” и „приложни” предмети това не можеше да се наложи. Надали можеше да се изисква в „Питагоровата теорема” или в „Принципът за съхранение на енергията” да се въведе „марксизъм” (макар че, без да сме били някога членове на БКП, нашето мислене не е „дясно”). Дори и преподавателят по философия (която също беше изключително „марксическа”) беше „широко скроен” и беше селекционер на училищния футболен отбор.

3. От „незнание” (не искаме да си мислим, че е умишлено) „умственият индустриален капитал” през последните 25 години е разпилян.

•Средното и младо поколение „бяга” в чужбина, поради липса на перспективи;

•Образователната система е вече „скапана” и не създава специалисти от високо ниво.

В средното образование „делегираните бюджети" налагат да се пишат тройки за да не останат учителите без нормативи и естествено – без заплати. По същия начин в университетите е достатъчно да получиш 3 на приемния изпит, за да влезеш – броят на кандидатите е по-малък от местата. При тази „мода” да се учи в чужбина, за какво са необходими на България 51 акредитирани висши учебни заведения. България не трябва да се стреми към първите места по брой ВУЗ-ове, а към първите места по рейтинг на ВУЗ-овете в света.

В онова „имало едно време” от 1964 г. имаше по 10 кандидата за едно място в тогавашния техникум и една петица в дипломата те оставяше в резервите. Подобно беше състоянието и в Електротехническият факултет на бившето МЕИ. Там преподаваха професори като Брадистилов, Златев, Балевски, Попов, Пенчев и още много световно известни имена, но останали в България, въпреки, че бяха възпитаници на западни университети. (Е, имаше и „привилигировани” студенти, но дори и те не можеха да минават лесно през „цедката”на авторитетите).

4. Да, Райна Кабаиванска не бива да пее в чалга-заведение, но тя направи майсторски клас в Софийската опера. А Софийската опера тази година гастролира с Вагнер („Пръстенът на небелунгите”) в неговата родина и „... Софийската опера, която е на гастрол в Германия, изправи на крака и професионалната критика, и публиката. Стотици ценители от цял свят последваха българските спектакли във Фюсен. В Бавария вече искат нова среща с нашата трупа, а в театър Фест-шпил-хауз вече са ангажирали трупата за октомври 2016 година.” Така че на върховете в точните науки трябват да се предоставят възможности за реализация у нас, а не да ги „харизваме” другаде и там да допринасят за развитието на вече „развитите” икономики.

5. Все пак в тунела видяхме малък лъч реална светлина, която трябваше да се опази. Това е един преамбюл към една интересна „Бяла книга за високотехнологична индустриализация”:

„В последните месеци на 2013 година по темата се заговори на срещи на Председателството на Съюза на икономистите в България (СИБ) с министър-председателя и заместник министър-председателя по икономическите въпроси, при които се постави за обсъждане проблемът за нуждата от нова икономическа политика в областта на индустриализацията”.

Да, ама правителството на Орешарски „допусна грешка” – заговори за „икономическа политика в областта на индустриализацията” вместо за „магистрали” или „какво друго да продаде държавата”. Да, изведнъж „местната олигархия” започна да проявява „национални интереси”, като всяка „нормална олигархия”и бързо ứ показаха къде е мястото ứ. На България е отредено да бъде „обслужваща” страна, т.е собствена индустрия и „индустриална интелигенция” не ứ е необходима. Нека си свикне с демографския срив (на трето място в света по смъртност и на 210 място по раждаемост), с последното си място в ЕС по доходи на населението и с много други подобни „благинки”.

6. Какво предлагахме тогава и защитаваме сега? Предметите в техникума могат да се подразделят така: хуманитарни, фундаментални естествени, приложни (теоретически и практически) и факултативни, свързани с изкуствата. В момента съотношението учители/ученици е 7 ученика на един учител (а преди беше 4 ученика на един учител). Следователно, при наличието на добри преподаватели, „екипи” от 4 човека могат да поемат клас от 28 ученика (а в предишно съотношение „екипите” щяха да бъдат от 7 човека) и да ги подготвят по всички предмети, като се съобразяват с нуждите на местното производство (което постоянно се оплаква от липса на подготвени кадри) и с изискванията на висшите учебни заведения (които ВУЗ-ове трябва да са значително по-малко на брой). Ако отпаднат делегираните бюджети и ако се поставят точни външни критерии за завършване, „екипите” учители ще се стремят към високи резултати на обучаваните, за да имат висок престиж. Именно от този престиж ще зависят титлите „старши” и „главен” учител (титлите ще се дават след всеки випуск), а не от „симпатиите” на директорите. Задължение на министерството ще бъде да разработи различни комплекти от учебни планове, от които „екипите” ще избират онези, които ат на изискванията на местните работодатели (програмите по тях ще се разработват от самите екипи). Освен това министерството ще трябва да разработи критерии за външна проверка на завършващите по различните учебни планове, като критериите ще се отнасят до 60% от материала по зададения учебен план. Критерии за останалите 40% от материала ще се определят и проверяват съвместно с асоциираните към образованието местни работодатели, които ще се задължени да осигуряват работа след завършването (естествено става въпрос за стабилни, а не за спекулативни работодатели). За да се насочи към ВУЗ, обучаемият ще трябва да покрие 60% процента от критериите, спуснати от министерството и поне 20% от критериите на работодателите - така бъдещият студент ще може да поработва свързано със специалността или да участва в проекти на ВУЗ-а.

7. Ние считаме, че нормалното състояние на ума е гениалността. При 100% изтощение на физическите сили (например след 100 годишна възраст), мозъкът му се изразходва само 5-10% в зависимост от интензивността на умствения труд. Това означава, че училището трябва да „обучава” как да се мисли творчески по всички обучавани предмети. Това означава също, че „екипите” от учители сами трябва непрекъснато да се запознават с новостите и с методите за обучаване в творчество, което ще е полезно и за самите тях. Не може да се очаква всички да станат върхове, но общото творческо ниво ще се покачи и следователно най-вероятно е, че броят на върховете също ще се увеличи.

8. Има и още един момент: ум без духовност, без емоцията на съпреживяването е опасен за обществото. Това повишава задълженията на преподавателите по хуманитарните науки и на факултативите по изкуствата. Въпрос е на постоянен контрол. Министерството трябва да се погрижи за създаване и постоянно подновяване на инструменти за контрол и на начини на въздействие, които да предоставя на училищните психолози, задължаващи ги да упражняват ежеседмичен контрол спрямо обучаемите.

Нарастващата агресия в училищата е абсолютно недопустима. За нейното преодоляване трябва да участват още две външни институции – църква и полиция. В настоящия момент и двете институции са дистанцирани от образованието. Църквата иска задължително „да има часове”, в които да преподава нещо си, или ако няма такива часове – сам трябва да потърсиш духовна помощ в църквата. Добре, че има един „отец Иван”, за да повярваш, че от църквата има полза. Заявяваме, че не сме религиозни, но с удоволствие можем да говорим за думите на Христос „да обичаш дори враговете си” или че „злото не се побеждава със зло, а с добро” или че „сме създадени по образ и подобие божие”. Простички приказки, с които добре подготвеният теолог (или свещеник) може да побеждава агресията. „Имало едно време” една преподавателка по литература, д-р Мария Благоева, която „вкарваше” такива прости приказки в уроците по литература и учениците ứ я „зяпаха” възхитено. Другата институция, полицията, се появява винаги „след събитието”. Пак в онова „имало едно време”, освен милиционерите, за които се разказваше, че професионалното им списание е с 30 бели листа, в милицията имаше и други. За техникума отговаряше жена-полковник, завършила психология, която 2-3 пъти в седмицата идваше в училище „на лафче”- хем на нея ứ беше приятно да пие кафе с нас (ех, пък тогава бяхме млади!), хем се интересуваше дали има някой ученик, с когото трябва да си поговори (след като се пенсионира на 50 г. започна да разпространява книги). Независимо от леко ироничния начин на разказа, не е лошо учениците да знаят, че техните учители са постоянни приятели с висш полицейски служител – това във всички случаи действа профилактично на агресията.

Пак се улавяме в „даскалство” - многословие с опит на методичност: първо, второ, трето... Е, затова се извинихме в началото, че сме „предизвикани”! Молим също да ни извините, ако не сте съгласни с написаното – самите ние не знаем дали сме съгласни! Имаше един разказ на Росохватски, който завършваше с „ако един робот почне да се съмнява и да пита, значи почва да мисли по човешки.

неделя, 20 декември 2015 г.

Коледно интервю с Васко Кръпката за сп. HUMANUS: "Непослушните ще спасят света, на непослушните се крепи прогреса"


Младежката рок група от Силистра "Blood sugar" бе поканена от Васко Кръпката да свири в празничното коледно предаване "Карай да върви, това е блус" на 25 декември по телевизия СКАТ. И понеже съзрях символика в решението на Васко да покани на празника в предаването си тези младежи, реших да го поканя и аз - за да разговаряме с него за значението на празниците, за това как можем да бъдем по-добри и как това може промени България.

С какво свързваш празника на 25 декември - с раждането на Христос, с Дядо Коледа или с очакване за нещо добро?

Аз вярвам и в Исус, и в Дядо Коледа. Дори някой ден си мечтая да стана Дядо Коледа, за да подарявам подаръци на непослушните деца, защото смятам, че непослушните деца могат да спасят този свят. Смятам, че на непослушните деца се крепи прогреса, че непослушните деца са тези, които изобретяват нови технологии и карат другите да работят за тях. Послушните деца са си послушни... И така, по-непокорните роби, по-нахаканите роби крепят света…

И другото, което харесвам на Коледата е, че хората стават по-добри. Това ни е толкова нужно при тези “настръхнали” взаимоотношения между българите. Много ми се иска да станем по-добри.

Какво ни липсва, за да сме по-добри? Повече вяра ли трябва да имаме?

Липсва ни вяра, надежда ни липсва, убит ни е ентусиазма. Когато съм се родил през 59-та година, тогава тъкмо вече се е убил ентусиазма в онзи начин на живот, новият, който е дошъл през 44-та година със съветските войски. Тогава вече са почнали да убиват ентусиазма ни злите сили - чрез недопускане на различно мнение, преследване на инакомислещи и т.н.

Сега, когато нашият ентусиазъм в началото на 90-те години избухна и разцъфна, тогава моментално се появиха едни глашатаи, които започнаха на първа страница на вестниците да пишат само лоши неща, в най-гледаното време по телевизията да има послания като “Питат ли ме дей зората, шат на патката главата…”, “За крадец не ставаш, сине, ти си будала…” и т.н. И това опростачване и отхвърляне на всичко, тази байганьовщина беше подстрекавана най-много в българските медии. За мен медиите са власт номер едно, защото те владеят общественото мнение, те владеят мисленето на нацията, а мисленето на нацията е най-важното. Когато една нация се обезсмисли, тя започва само да мрънка и да казва, че нищо не става.

Ти реши да поканиш за концерт в предаването си на Коледа младежка рок група от Силистра - един средностатистически български град, за който се смята че няма надежда, няма перспективи за развитие. Има ли някаква символика в това?

Първо да кажа, че Силистра има специално място вече в моето предаване, защото Иван Неделчев (ръководителят на младежите), без който Силистра щеше да е различен и без който града нямаше да е това, което е, той е човекът който подготвя млади групи и ги нахъсва, ентусиазира ги, мотивира ги да свирят рок, да измислят песни и много често много добри банди има в Силистра. Ето сега има поне 5-6 групи в Силистра. И това означава едно събуждане. Това означава, че хората лека-полека започват да се сещат, че работа можеш да си осигуриш и сам, да вземеш да свършиш нещо със живота си.

Казваш, че това е събуждане. Как мислиш, има ли нужда нашето общество от будители, така както е имало навремето? Разпознаваш ли такива хора?

Интересното за будителите в нашата история е, че те не са били признати за такива приживе. Факт е, че ние не знаем къде е гроба на Левски и Ботев. Това означава, че те не са били герои за хората приживе. С течение на времето са станали герои, защото тогава, ако са били герои за хората, са щели да ги погребат. А ние не знаем нито къде е гроба на Левски, нито на Ботев. Всяка нация има нужда от герои, които да почита. Ние имаме нужда от герои и винаги сме имали, но будителите в днешно време са някъде по ъглите. Набиват се на очи обаче, най-много се набиват на очи приспивачите. Защото приспивачите са много щедро спонсорирани, защото приспивачите имат най-гледаното време, приспивачите са крупни медийни магнати и приспивачите имат нужда от заспала нация. Те нямат нужда от събудена нация. И така за днешните будители... например в кино “Влайкова” можем да отидем на концерт на една позабравена българска група “Джендема”. “Джендема” за мене е един български будител. И във връзка с будителството искам да кажа, че съм противник на израза “българската култура загива”. Няма такова нещо. Заповядайте на панаира на книгата в НДК. Това е огромно стълпотворение от хора. Това е за около една седмица народ - хиляди хора. Това са десетки издателства. Вие не можете да си представите колко издателства има в България и колко книги се продават, какъв бум на български съвременни автори!


Мислиш ли че четенето ни прави по-знаещи, по-умни?

Мисля. Мисля, че четенето дори и в интернет, а аз не съм противник на интернета, ни прави по-информирани и по-знаещи. Това обаче не ни прави по-щастливи. Навремето баба ми не знаеше да пише и да чете, но беше най-щастливия човек на земята. Познаваше няколко билки и чисто интуитивно познаваше съдбините на човечеството.

А освен да четем, не трябва ли и да действаме - да правим нещо за да променим съдбата си?

Е, това е наистина така. Аз съм ходил по митинги в началото на демокрацията за две неща: първо да работя и второ да се забавлявам. В нормалния свят хората правят така - бачкат, бачкат, бачкат, а в петък и събота "лайф ис лайф". И така до края на света. Трябва да си вземем живота в ръце.

Но много хора в България работят, но не са щастливи?

Защото смятат, че не им се плаща достатъчно. Но при това мислене никога няма да ти стигат парите, никога. Ти, когато си купиш един нов телевизор, след месеци излиза нов модел, още по хубав, още по голям...

Жаждата за материални придобивки не убива ли доброто в нас?

Да, ако мислиш само по този начин. Искам да дам един пример свързан с това. Наскоро влязох в една куриерска служба. Служителя там беше млад човек, естествено с бръсната глава - бръснатоглавец, както им викам аз - много намусен, вглъбен в компютъра. Работи там, обаче много намръщен. Той подава пакет на млада двойка. Те са получили нещо от тази куриерска служба. Отварят го. Радват се... Пристига в службата и жена… тя праща на дъщеря си в Лондон нещо... После друг… И аз седя и го гледам. И му викам: Млади момко, даваш ли си сметка, че работата ти е много хубава и че носиш радост на много хора? Той ме погледна, за първи път се замисли и ми казва: Защо да ми е хубава работата?

Тоест той е вглъбен изцяло от това, че главата му е “бръмнала” от хора, че има много народ, че началника взема всички пари и му дава някаква смешна заплата. Не си мисли за това, че той носи много радост на хората. Защото тази куриерска служба не носи сметки за ток, не носи призовки от полицията. Тя носи само подаръци. И този човек на другия ден, когато пак отидох, той вече беше по-усмихнат. Значи само едно изречение може да те подсети, че твоята работа може да е хубава, може да и се радваш, не само да мислиш колко ти плащат.

Ти виждаш ли носителите на промяната в младежите на България?

Естествено, че там е промяната. Те не са били чавдарчета, не са били пионерчета.

Но има много упреци срещу тях, че днешните младежи са разпуснати?

Не съм съгласен с това твърдение.Това се отнася само за една малка част от тях. Тази част от тях, която се набива на очи, са чалгарите, тези, които ходят с късите поли и пушат пред училищата. Но те са малцинство. Ако влезете в училище ще видите, че повечето момичета не изглеждат като проститутки. Но се набиват точно те, нахалните.

Но клиповете по телевизиите показват точно тях?

Естествено. Това им се набива денонощно. Има няколко канала по телевизията, които набиват това. Но те не са мнозинство. Какво означава това, че някакъв си чалгар е напълнил цял стадион в един двумилионен град? Това означава, че милион и деветстотин и осемдесет хиляди, не са отишли на този концерт. Те в никакъв случай не са повече, но просто се набиват на очи. Имат много медийно време. Дълбоко и щедро спонсорирано. Но това не е истината. И много ме дразни като кажат, че това било балканска музика. Ако искате да отидем в Централен балкан, да спрем някоя баба и да я питаме какво е балканска музика? Дали ще каже, че са кючеци и гюбеци? Това е анадолска музика, моля, моля!


Добре, чалгата ли е проблема в българската музика?

Не само в музиката, но и в мисленето изобщо. Това да си с най-скъпия телефон, да си с най-скъпото БМВ... Това са посланията на тази посттекезесарска, славитрифонова, шамароазисова, дрискова, силиконова субхалтура. Това са посланията. И тези послания успяха. Аз смятам, че те успяха... Но...

Кои са тогава добрите послания, които трябва да намират място в обществото ни?

Като говорим за музиката, аз винаги давам пример с парчето на БТР, в което се пее: “Хей, хей слушай ме! Хвани живота си в ръце! Защото аз и ти ще решим съдбата си да променим.” Това е. Вземи живота си в ръце!

Но има десетки хиляди други такива послания. Например когато загинаха преди години (по Коледа) децата в една столична дискотека, за да гледат тогава двама рап-мутанти, тези деца са можели да отидат на много други места. По същото време в НДК имаше поне 3-4 места, където можеха да отидат. Но, ето тази така наречена мода към тези простотии, ги е завела там. И това беше умишлено направено с бухалките. Аз бях там. Тогава бях на пазара с три албума, когато дойдоха с бухалките и казаха "Край! Тук ще се продават други неща!". Така че народа не я е пожелавал тази простотия, тя беше наложена от бухалките.

Но ти все пак не си се отказал да променяш средата в България, кои бяха добрите неща които успя да извършиш през изминалата година?

Разбира се, че не съм се отказал и смятам, че “Бийтълс” и “Ролинг стоунс” промениха света. Смятам че музиката е от другата страна на войната. Смятам, че “Калашников” е от едната страна, а от другата страна е “Фендер”. Това е изборът, който съм направил. Аз съм избрал “Фендер”. От миналата година ние издадохме нашия 18-ти албум “Пътят”. Има 9 авторски песни. Аз съм си автор на всичко. Седя си нощно време с китарата и си измислям песни.

Кое е най-важното когато твориш?

Най-важен е ентусиазмът. Най-важно е да си достатъчно луд да вярваш, че хората имат нужда от това, което правиш. Когато ти се захващаш с нещо трябва да си наясно и да си убеден, да вярваш че това е твоят път. Имаш една сцена, ти искаш да си музикант, отпред има едни хора, ти излизаш... ако имаш да им кажеш нещо. Но ако нямаш какво да им кажеш, по-добре не излизай. И ако не вярваш, че имаш какво да им кажеш, по-добре не излизай.

Това ли е посланието на "Пътят"?

Посланието на "Пътят" е, че много често ни се случва да стигаме до кръстовище, което е объркано. Виждаш, че целия ти живот е един кръстопът и той се оказва едва ли не объркан. Какво можеш да направиш? Естествено, ако си достатъчно луд, ще прокараш път. Ще прокараш пътека, защото по магистралата всеки може. Обаче, ако ти ходиш само по чужди пътеки... тогава какво? Ти се строяваш зад камионите, които носят стоки и можеш да станеш стока. Така че карай през гората и прокарвай пътища като няма. Като го няма пътя, ти си го прокарваш. Това е посланието на "Пътят".

Има ли днес българи, които "прокарват пътища"?

Да. И в този смисъл категорично не съм съгласен с твърдението, че България е хубава страна, но лошо е населена. Аз смятам, че българският народ има страхотни добродетели, които обаче са натъпкани някъде навътре в душата му. Това е. Човекът е пълен с най-различни позитивни и негативни, положителни и отрицателни неща. Ето Коледата прави от нас чудеса. Защо да не се случва това по-често?

Как прекарваш празника обикновено?

На път. Когато вие си сипвате първата ракия, аз си включвам жака на китарата.

Много известни музиканти правят песни, дори албуми посветени на Коледа, мислил ли си да направиш подобен албум?

Минавало ми е през акъла да перифразирам, да има малко шега, закачка да има, малко пънк. Защото ми стават малко сладникави коледните песни и ми идва малко прекалено. Но с Милена Славова направихме дует преди две години, който се казва "У дома по Коледа".

Ти каза, че пътуваш много. Всъщност къде се намира твоят дом?

Пътят е моя дом, бензиностанциите са моя дом - моето убежище, крайпътните кръчми са моята енциклопедия, блусът е моят втори дом. И понеже съм шофьор и монтьор по професия, като не пътувам една седмица някъде и почва да ме хваща "щръклица".

Какво пожелаваш на българите за новата година?

Пожелавам да имат сетива и за хубавите неща, които ни се случват. Защото лошите, така или иначе, се случват. Пожелавам повече блус в музиката ни и по-малко чалга.

Интервюто взе Димитър Пецов