Как обучавах учениците си да мислят и защо мутро-комунистите ми забраниха да учителствам?
В гимназиите у нас учениците учат предмет психология (като част от философията), в който обаче проблемите около половете, секса и любовта се изучават само 1 (един!) час. (Сега Копейкин прокара поправка в закона, с която изобщо беше забранено в училищата да се обсъждат тия проблеми, явно някои смятат, че за секс младите не трябва да мислят и говорят, за секс трябва да мислят само дърдаците!) Както и да е, аз като учител по философия пък написах учебно помагало, наречено ЕРОТИКА И СВОБОДА (подзаглавие „Практическа психология на пола, секса и любовта“), което предлагах на учениците за самостоятелни или групови занимания и обсъждания. Помагалото има и онлайн-издание, и хартиено, тъй че гимназистите като чуваха за него, мигновено го намираха и започваха жадно да го четат. Работата е там, че в него темите са развити само под формата на поредици от въпроси, подходящи както за индивидуално осмисляне, така и за обсъждания в клас, в група. Както се досещате (излишно е да ви го казвам аз!), щом разлистеха това помагало, учениците в глас почваха да ме молят: „Хайде, господине, молим ви се, искаме още сега да обсъдим темата за…!), и почваха спор по коя тема искат да обсъждаме. Работата е там, че в тия часове учителят само играе ролята на арбитър в споровете, а учениците се разделят (според някакъв принцип!) на два „отбора“, между които започва състезание с цел победа. А състезанието се свеждаше до това единият отбор да зададе колкото се може по-труден (или по-неприятен!) въпрос на другия отбор, по който той или не може, или не иска да отговори; ако обаче отговори и то смело, получава точка, т.е. печели този тур; след това ролите се сменят, тия, които питаха, отговарят; и така няколко тура. Понеже жаждата за такъв род обмяна на чувства и мисли при младите е огромна, излишно е да казвам, че тия обсъждания или дискусии бяха най-разгорещени. (Който говореше простотии, изкарваше негативна точка за отбора си, т.е. биваше подлаган на натиск от групата си да си държи устата затворена – или да говори културно, възпитано. Няма нужда също така да обяснявам, че след като веднъж в даден клас правехме такова състезание, в следващите часове учениците неми позволяваха да поставям друга тема, разгорещено искаха да си продължат „състезанието“. Които се изявяваха в тия дискусии като знаещи и компетентни по сексуалната проблематика придобиваха самочувствието на „експерти по секс“, разбира се, на най-активните в дискусиите аз поставях хубави оценки (или им давах много точки, понеже прилагах е една доста добра точкова система за оценяване, която си измислих сам). Разбира се, в училището бързо се разчуваше новината „що за простотии стават в часовете по философия“, няма как, имаше и възмутени родители, а най-много се възмущаваше, естествено, директорката, щото учениците, като имаха толкова приятни часове по философия, взеха да роптаят защо часовете по другите часове (и учители). След 5-6-7 часа цикълът по обсъждания за пола, секса и любовта едва-едва свършваше, като това, разбира се, беше нарушение на „държавните стандарти, планове и програми“, за което аз обаче, като добър демагог, „си връзвах гащите“ ето как:
Когато учениците искаха и настояваха и този час да говорим за секс (аз предварително им казвах, че програмата разрешава за секс и любов да говорим само един час!), аз ги питах: „Аз нямам право сам да реша този въпрос, нямам нужните пълномощия за това, не мога да поема тази отговорност, но понеже сме демократична държава искате ли да гласуваме що да правим този час, по нова тема ли да говорим или да затвърждаваме знанията по предишната?“, учениците, разбира се, се съгласяваха, гласуваха и на тяхна отговорност ние „затвърждавахме знанията“, примерно, 5-6-7 часа. Няма как, в училището злите езици почнаха да говорят, че учителят по философия, разбира се, „нема начин да не е извратен“ щом като позволява на учениците да говорят за секс толкова часове. (Един вид аз, поради „извратеността“ си, съм бил, така да се каже, „получавал удоволствие“ да слушам „глупостите“ на младите, на младежите и девойките, което пък, разбира се, беше тъй приятно за директорката, която скоро подготви нещата за да ме уволни с мотива „нема качества да е учител“, т.е. „некадърен да е учител“!) И така, прочее, минаваха моите часове и по другите теми, правили сме какви ли не състезания и игри, класната стая е била и театър, и съдебна зала, и кафене, учениците с увлечение играеха всякакви роли, обучаваха се да разрешават най-сложни и интересни ЖИТЕЙСКИ И ЧОВЕШКИ КАЗУСИ, а не, потънали в скука и отвращение, да учат теоретични „общи приказки“ или разните там „философски“ глупотевини. Естествено, аз бях уволнен на два пъти заради тия мои иновации, съдът (Върховният!) отмени заповедта за уволнението ми, но после пак бях уволнен и със съдействието на самата „образователна“ институция (там властваха бодри мутро-комунистически калинки!) аз де факто бях остракиран от образованието, лишен от преподавателски права и за да не умра бях принуден да започна работа като… нощен пазач (какъвто съм и досега!). Особено гадно е това, че заради мен мутро-комунистите уволниха и моята съпруга, също учителка, с две магистратури, и нея не я допускат да учителства – щото ги е страх, че под мое влияние и та може да почне да преподава по „тъй лошите“ модерни западни обучителни технологии!!!
Спирам дотук. Исках да ви разкажа някои интересни случки в тия обсъждания в часовете по философия, които никога няма да забравя, но това ще го оставя за друг път, понеже пиша това на лаптопче във влака от Костенец до Пловдив и ако не спра да пиша, има опасност да изпусна гарата и да замина за… Бургас! До скоро!
