За образованието, Автори: И.Топалова и Ж. Асса
„Учителят си личи навсякъде и завинаги”
Иронична забележка
Въпреки че от няколко години сме малко принудително в „заслужен отдих” след сумарно (за двамата) един век в училище, още сме обект на посочената сентенция – още в ежедневните ни разговори присъства глаголът „повтарям”. В няколко броя на сп. HUMANUS, посветени на образованието срещнахме странни (евфемизъм на чудати) твърдения, които ни предизвикаха да изразим и нашите еретични възгледи.
1. Винаги сме считали, че „в страни с голяма надморска височина се срещат повече върхове - в сравнение с останалите страни”. Затова през годините на фиктивната ни демокрация учителят е наказан като Сизиф, камъните които пренася, за да „повдигне” общото ниво, постоянно се свличат надолу (издателят на Humanus сигурно вече сам се е убедил в това). Веднага възниква въпросът „защо продължава да го прави?”. „Имало е едно време” (както почват приказките) в началото на нашата учителска кариера, гледахме един японски филм, преразказан отлично от един от върховете на българската поезия Валери Петров:
Японският филм (със съкращения)
На остров гол живеят двама и го поливат нощ и ден
Това е филма. Друго няма.
И вий скучаете край мен.
Сега вървете към вратите,
шумете, смейте се на глас
— докрай, додето разцъфтите,
ще мъкнем влагата към вас!
Ние обаче помним времената, които... пак нека да дадем думата на акад. Антон Дончев (в разговор с Хекимян по btV):
„Имаше време, когато Стефка Костадинова постави ненадминат до днес рекорд в скока на височина 2,09 м. и това днес е световния стремеж. Обаче пред България днес се поставя височина за прескачане 1,20 м., т.е почти височина на бягане с препятствия.” В същото „имало едно време” се провеждаше експеримент с една идеална образователна система, носеща името „Сендовска” – да, ама тя беше подходяща само за „елитни учители”(каквито трябва да бъдат според финландската система на подбор). След нея всички министри-реформатори влошават образователната система, защото „мимикрират” европейско мислене, но вътрешно запазват централизираното ứ управление. Ето например как се приема новият „реформаторски” Закон за предучилищното и училищното образование (публикацията е от 28.10.2015):
„... «Новият Закон за предучилищното и училищното образование създава реални условия за унищожаването на българското средно образование». Това се казва в декларация на секция "Педагогика и психология" при Съюза на учените в България, която бе изпратена до председателя на Народното събрание Цецка Цачева, президента Росен Плевнелиев, премиера Бойко Борисов, всички парламентарни групи, министъра на образованието проф. Тодор Танев и председателя на комисията по образование и наука в НС Милена Дамянова, която е и основен вносител на приетия от НС и обнародван закон.”
2.Въпреки 70% съкращение на броя на учителите спрямо 1989 г. млади хора не влизат масово в образователната система като учители. Когато се създаде ПГЕЕ –Пловдив (където започнахме да учителствуваме през далечната 1964 г.) средната възраст на учителите беше под 30 г., като няколкото по-възрастни учители-инженери се оказаха най-уважаваните бивши преподаватели на нововключилите се инженери (директорът беше на 29 г.). Това се наричаше „приемственост”. Колкото и да се „държеше на идеологията”, в така наречените „естествени” и „приложни” предмети това не можеше да се наложи. Надали можеше да се изисква в „Питагоровата теорема” или в „Принципът за съхранение на енергията” да се въведе „марксизъм” (макар че, без да сме били някога членове на БКП, нашето мислене не е „дясно”). Дори и преподавателят по философия (която също беше изключително „марксическа”) беше „широко скроен” и беше селекционер на училищния футболен отбор.
3. От „незнание” (не искаме да си мислим, че е умишлено) „умственият индустриален капитал” през последните 25 години е разпилян.
•Средното и младо поколение „бяга” в чужбина, поради липса на перспективи;
•Образователната система е вече „скапана” и не създава специалисти от високо ниво.
В средното образование „делегираните бюджети" налагат да се пишат тройки за да не останат учителите без нормативи и естествено – без заплати. По същия начин в университетите е достатъчно да получиш 3 на приемния изпит, за да влезеш – броят на кандидатите е по-малък от местата. При тази „мода” да се учи в чужбина, за какво са необходими на България 51 акредитирани висши учебни заведения. България не трябва да се стреми към първите места по брой ВУЗ-ове, а към първите места по рейтинг на ВУЗ-овете в света.
В онова „имало едно време” от 1964 г. имаше по 10 кандидата за едно място в тогавашния техникум и една петица в дипломата те оставяше в резервите. Подобно беше състоянието и в Електротехническият факултет на бившето МЕИ. Там преподаваха професори като Брадистилов, Златев, Балевски, Попов, Пенчев и още много световно известни имена, но останали в България, въпреки, че бяха възпитаници на западни университети. (Е, имаше и „привилигировани” студенти, но дори и те не можеха да минават лесно през „цедката”на авторитетите).
4. Да, Райна Кабаиванска не бива да пее в чалга-заведение, но тя направи майсторски клас в Софийската опера. А Софийската опера тази година гастролира с Вагнер („Пръстенът на небелунгите”) в неговата родина и „... Софийската опера, която е на гастрол в Германия, изправи на крака и професионалната критика, и публиката. Стотици ценители от цял свят последваха българските спектакли във Фюсен. В Бавария вече искат нова среща с нашата трупа, а в театър Фест-шпил-хауз вече са ангажирали трупата за октомври 2016 година.” Така че на върховете в точните науки трябват да се предоставят възможности за реализация у нас, а не да ги „харизваме” другаде и там да допринасят за развитието на вече „развитите” икономики.
5. Все пак в тунела видяхме малък лъч реална светлина, която трябваше да се опази. Това е един преамбюл към една интересна „Бяла книга за високотехнологична индустриализация”:
„В последните месеци на 2013 година по темата се заговори на срещи на Председателството на Съюза на икономистите в България (СИБ) с министър-председателя и заместник министър-председателя по икономическите въпроси, при които се постави за обсъждане проблемът за нуждата от нова икономическа политика в областта на индустриализацията”.
Да, ама правителството на Орешарски „допусна грешка” – заговори за „икономическа политика в областта на индустриализацията” вместо за „магистрали” или „какво друго да продаде държавата”. Да, изведнъж „местната олигархия” започна да проявява „национални интереси”, като всяка „нормална олигархия”и бързо ứ показаха къде е мястото ứ. На България е отредено да бъде „обслужваща” страна, т.е собствена индустрия и „индустриална интелигенция” не ứ е необходима. Нека си свикне с демографския срив (на трето място в света по смъртност и на 210 място по раждаемост), с последното си място в ЕС по доходи на населението и с много други подобни „благинки”.
6. Какво предлагахме тогава и защитаваме сега? Предметите в техникума могат да се подразделят така: хуманитарни, фундаментални естествени, приложни (теоретически и практически) и факултативни, свързани с изкуствата. В момента съотношението учители/ученици е 7 ученика на един учител (а преди беше 4 ученика на един учител). Следователно, при наличието на добри преподаватели, „екипи” от 4 човека могат да поемат клас от 28 ученика (а в предишно съотношение „екипите” щяха да бъдат от 7 човека) и да ги подготвят по всички предмети, като се съобразяват с нуждите на местното производство (което постоянно се оплаква от липса на подготвени кадри) и с изискванията на висшите учебни заведения (които ВУЗ-ове трябва да са значително по-малко на брой). Ако отпаднат делегираните бюджети и ако се поставят точни външни критерии за завършване, „екипите” учители ще се стремят към високи резултати на обучаваните, за да имат висок престиж. Именно от този престиж ще зависят титлите „старши” и „главен” учител (титлите ще се дават след всеки випуск), а не от „симпатиите” на директорите. Задължение на министерството ще бъде да разработи различни комплекти от учебни планове, от които „екипите” ще избират онези, които ат на изискванията на местните работодатели (програмите по тях ще се разработват от самите екипи). Освен това министерството ще трябва да разработи критерии за външна проверка на завършващите по различните учебни планове, като критериите ще се отнасят до 60% от материала по зададения учебен план. Критерии за останалите 40% от материала ще се определят и проверяват съвместно с асоциираните към образованието местни работодатели, които ще се задължени да осигуряват работа след завършването (естествено става въпрос за стабилни, а не за спекулативни работодатели). За да се насочи към ВУЗ, обучаемият ще трябва да покрие 60% процента от критериите, спуснати от министерството и поне 20% от критериите на работодателите - така бъдещият студент ще може да поработва свързано със специалността или да участва в проекти на ВУЗ-а.
7. Ние считаме, че нормалното състояние на ума е гениалността. При 100% изтощение на физическите сили (например след 100 годишна възраст), мозъкът му се изразходва само 5-10% в зависимост от интензивността на умствения труд. Това означава, че училището трябва да „обучава” как да се мисли творчески по всички обучавани предмети. Това означава също, че „екипите” от учители сами трябва непрекъснато да се запознават с новостите и с методите за обучаване в творчество, което ще е полезно и за самите тях. Не може да се очаква всички да станат върхове, но общото творческо ниво ще се покачи и следователно най-вероятно е, че броят на върховете също ще се увеличи.
8. Има и още един момент: ум без духовност, без емоцията на съпреживяването е опасен за обществото. Това повишава задълженията на преподавателите по хуманитарните науки и на факултативите по изкуствата. Въпрос е на постоянен контрол. Министерството трябва да се погрижи за създаване и постоянно подновяване на инструменти за контрол и на начини на въздействие, които да предоставя на училищните психолози, задължаващи ги да упражняват ежеседмичен контрол спрямо обучаемите.
Нарастващата агресия в училищата е абсолютно недопустима. За нейното преодоляване трябва да участват още две външни институции – църква и полиция. В настоящия момент и двете институции са дистанцирани от образованието. Църквата иска задължително „да има часове”, в които да преподава нещо си, или ако няма такива часове – сам трябва да потърсиш духовна помощ в църквата. Добре, че има един „отец Иван”, за да повярваш, че от църквата има полза. Заявяваме, че не сме религиозни, но с удоволствие можем да говорим за думите на Христос „да обичаш дори враговете си” или че „злото не се побеждава със зло, а с добро” или че „сме създадени по образ и подобие божие”. Простички приказки, с които добре подготвеният теолог (или свещеник) може да побеждава агресията. „Имало едно време” една преподавателка по литература, д-р Мария Благоева, която „вкарваше” такива прости приказки в уроците по литература и учениците ứ я „зяпаха” възхитено. Другата институция, полицията, се появява винаги „след събитието”. Пак в онова „имало едно време”, освен милиционерите, за които се разказваше, че професионалното им списание е с 30 бели листа, в милицията имаше и други. За техникума отговаряше жена-полковник, завършила психология, която 2-3 пъти в седмицата идваше в училище „на лафче”- хем на нея ứ беше приятно да пие кафе с нас (ех, пък тогава бяхме млади!), хем се интересуваше дали има някой ученик, с когото трябва да си поговори (след като се пенсионира на 50 г. започна да разпространява книги). Независимо от леко ироничния начин на разказа, не е лошо учениците да знаят, че техните учители са постоянни приятели с висш полицейски служител – това във всички случаи действа профилактично на агресията.
Пак се улавяме в „даскалство” - многословие с опит на методичност: първо, второ, трето... Е, затова се извинихме в началото, че сме „предизвикани”! Молим също да ни извините, ако не сте съгласни с написаното – самите ние не знаем дали сме съгласни! Имаше един разказ на Росохватски, който завършваше с „ако един робот почне да се съмнява и да пита, значи почва да мисли по човешки.”