Брой 5 (17), м. Окт., 2017 г.

ВАЖНО: Поради необяснимо високия интерес към списание HUMANUS се налага допечатване на последните негови хартиени броеве.

Можете да се възползвате от тази възможност и да си поръчате ония негови книжки, които още не сте чели. Цена само 3 лв. за 50-60 стр. качествен текст.

В крайна сметка животът е хубав - въпреки всичко

ЖИВОТЪТ Е ХУБАВ, А СПЕКТАКЪЛЪТ Е ИНТЕРЕСЕН

Ученици представят забранявана през комунизма пиеса

Своя начин да представят една известна пиеса на силистренска сцена в Драматичния театър на 18.04.17 г. намериха учениците от силистренската театрална трупа „Питър Пан”. Разбира се не без помощта на своя ръководител Христо Христов, който първо намира начин да адаптира и режисира произведението - за да бъде изиграно то от учениците. Но дори така поставена, постановката не се препоръчваше от самите автори за лица под 12 години. Не че имаше кой знае колко неприлични или страшни моменти, като изключим някои по-пиперливи реплики от света на големите, свързани с любовта и сексуалността, но присъствието на посланието за смъртта нямаше как да се избегне. А в оригинал пиесата-трагикомедия носи името „Самоубиецът” и, оказва се, съвсем самоубийствено е била написана от автора Николай Ердман – защото е била забранена в продължение на цели 60 години, може би най-дълго забраняваната пиеса в бившия Съветски съюз. И самият автор има интересна съдба - в даден момент от живота си е бил заточен от комунистическия режим в Сибир. Чак през 1987 г. пиесата за първи път е играна на московска сцена. А на българска сцена е поставяна от режисьора Александър Морфов със заглавие „Животът е прекрасен”, с Камен Донев в главната роля, като фокусът на пиесата, както подсказва и заглавието, е насочен върху позитивното и комичното.

И заглавието, което е „Животът е хубав”, и версията на силистренските ученици запазва фокуса върху позитивното в живота - въпреки негативните обстоятелства. Също и вниманието пада върху малкия човек, пълен обаче с необикновени и грандиозни планове за живота си. Главният герой Семьон Семьонович Подсекалников е лентяй и безделник, живеещ със семейството си в комунална квартира-изобретение на тогавашното съветско общество - една повредена и несъвършена постройка с обща тоалетна, с нейните жители, сблъскващи се с абсурдите и парадоксите на живота и отношенията в нея. Условия и отношения, които остро противоречат на пропагандния модел тогава за идеалното комунистическо общество - общество, в което всички живеят в добри материални условия, работят, не безделничат и не хитруват. И в тези абсурдни условия малките хора кроят своите необикновени и противоречиви на идеалното общество планове за живота и отношенията си.

Но какво може да ги обърка? Една смърт например! Както пише един друг майстор на литература и драматург Булгаков в „Майстора и Маргарита”, „Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното!"

И наистина, макар че започват комично, нещата изведнъж вземат трагичен обрат – главният герой, подтикнат от глад и от неспособността си да се реализира, внезапно осъзнава, че животът е ужасен и споделя пред близките си, че може сам да сложи край на собствения си. Това активизира реакцията на „обществото”, в комуналката нещата бързо се разчуват – и нейни различни представители, интелигенти, свещеници, търговци, леки жени, се нареждат около героя. В крайна сметка планът му не успява, както не успява и хитрият му план да се научи да свири на туба и да печели много пари по лесен начин. И в крайна сметка животът е хубав - въпреки всичко. А спектакълът е интересен защото се играе от ученици и нещата от техните уста звучат интересно, особено когато не са живели в епохата на така нареченото идеално общество.

А от фокусиране върху позитивното в живота, въпреки всичко и особено сега, имаме нужда всички – и малки и големи хора.

Димитър Пецов

ЖИВОТЪТ Е ХУБАВ по „Самоубиецът" от Николай Ердман

Режисьор - Христо Христов

Сценограф - Живка Ковачева

Освтеление и театър майстор - Иво Айрасиян

Музикално оформление - Иво Сергеев

Плакат - Николай Павлов

Снимки - Айхан Мехмедов

Участват: Арсен Огнянов, Виктория Петкова, Иван Недев, Мирела Йорданова, Преслав Момчев, Лидия Стефанова, Виктория Бенова, Димитър Маринов, Иво Стойчев, Моника Костадинова, Ана-Мария Атансова, Мерткан Бейзат, Габриела Андреева, Свилен Георгиев, Симона Генадиева, Грета Няголова, Стелиана Ивайлова, Жени Маркова и други.

Публикува се за първи път в списание Humanus

На кафе с уличния музикант от Purple haze boulevard, Християн Бачков

Нюйоркското слънце току що изгряваше под звуците на струни на китара. Ранните птици, стъпваха върху лъчите на фона на моята сутрешна песен и по този начин рисуваха хиляди картини, които аз кръщавах - "как би изглеждал този тон в песен”. Всеки ден, хиляди нови картини, изложени в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание.

- Всеки ден аз излизам и свиря. Свиря пред минувачите. Хората, които пият сутрешното си кафе с моите песнички, и хората, които пият вечерното си питие, на по цигара и размисъл, на мелодията на хедлайнъра на всеки мой работен ден. Джими Хендрикс. Също така свиря за приятелите, и последно, но най-важно – семейството.

Аз съм уличен музикант. Това е моята работа. Хората минават, спират се, заслушват се, усмихват се и ми оставят по някой долар. Аз прекарвам средно около шестнадесет часа от деня си на тази улица. Аз съм първият, който пристига и последният който си заминава. Булевардът не е оживен и е един от най-малките в цял Ню Йорк. На него има само шепа магазини, адвокатската кантора на кварталния дегустатор на вино Роджър Уайт и една школа по изобразително изкуство, единственото нещо запазило се от стария Purple haze. Преди около 20 години тази улица беше известна като Бродуей на уличните музиканти и заради обстановката, имаше и много школи по изкуства. Purple haze boulevard беше дълга над 40 мили и на всеки 20 ярда стърчеше уличен музикант. Този булевард бе създаден и кръстен от хора,обединени от идеята Ню Йорк да има своя легион от улични музиканти, чийто взвод бе кръстен на безсмъртната песен на Джими Хендрикс. Всеки ден хиляди музиканти излизахме и свирихме, повечето от нас за препитание и шепа хора за удоволствие. Баща ми беше един от първите, които започнаха това движение. Помня как с майка ходехме при него всеки ден, точно в 16 часа. Всяка вечер заспивах под звездите, легнал на гласа на майка ми, завит с мелодията от китарата на татко.

Откакто се помня родителите ми свирят и пеят. Всеки път като дете, когато се разплаквах, мама запяваше, галеше чипия ми нос и ме целуваше по челото. Тя ме завиваше в оскъдна, но така топла завивка от мек, нежен, всеотдаен глас. Всеки път, щом тя пееше, тя разказваше история. Всеки ден, хиляди нови картини, изложени в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание. Това е пеенето. Да разкажеш историята си. Нямаше по-добър разказвач от нея. Всяка нейна история те потапяше в океан от емоции, желание и страст. Страст, която те караше да я слушаш. Хората често спираха и я слушаха без значение дали имаха други задължения - всичко просто се забравяше, щом тя запееше. Нищо не можеше да се сравни с гласа й. Само лицето й. Обруленото от живота лице. Лице, на което всяка една бръчка говореше сама за себе си и допълваше още по-силно образа на уличната певица. Бях на 11, когато болестта почука на вратата и бог се появи да прибере любимата си певица, която щеше завинаги да промени райските улици. Тя ми завеща гласа си. Каза ми никога да не спирам да пея и винаги да допълвам татко в музиката, както правеше тя. Каза ми, че ще се усмихва всеки път Всеки ден, Всяка минутка, в която ние работим. "Никога не съм мечтала да имам по-добър заместник”, каза ми тя. Погали чипия ми нос, целуна ме почелото, разроши къдравата ми средно дълга коса и… запя на бога!

Тогава всичко се промени.Ако майка ми беше гласът на булеварда, то баща ми беше неговото сърце. Всяка сутрин излизах с татко и пеех. Винаги, точно след третата песен той ми казваше: "Имаш гласа на майка си”. Аз се усмихвах и продължавахме да свирим и така сякаш не я бяхме загубили. Обожавах да слушам как баща ми свири. Как натискаше струните със страст и ръката му галеше китарата, която издаваше хиляди звуци, за да покаже колко й е приятно. Джак, от школата по изобразителни изкуства минаваше по няколко пъти на ден и ни оставяше нещо за хапване. Не го правихме за пари, имахме купища, но те не можеха да купят това, което ни изкарваше всеки ден на тази улица. Още когато бях на 13, булевардът започна да обезлюдява и започнаха да го скъсяват. Татко изглеждаше притеснен. Опитваше се да го скрие от мен, но аз виждах в очите му, че той се притесняваше, че улицата ще умре. Влюбих се, влюбих се в това място и всеки път, когато затваряха някоя школа или виждах празнина на 20 ярда, запявах все по-силно.

Най-голямата загуба за Purple haze boulevard настана, когато неговото сърце бе повалено от рак на белите дробове. Баща ми отиде да запълни свободното място в уличното дуо в рая, пред което всеки един човек се разтапяше. Когато бях на 14, няколко дена преди да засвири на ангелите, той ме извика сутрин преди работа.

- Синко, скоро отивам при майка ти. Ти ще живееш сам. Джак, ще се грижи за теб, но ти никога няма да си сам. Подарявам ти своята китара и всеки миг, всяка минута, в която свириш, аз ще съм до теб. Когато запееш, ще почувстваш майчината ръка на рамото си. Хората от Purple haze ще се нуждаят от някой, който да поддържа живота на умиращия булевард. Ти ще се справиш, вярвам в теб! Съжалявам само, че няма да доживея да видя величието, което ще стигнеш. - Сега го разбрах. Той не беше тъжен, защото булевардът замираше, а защото нямаше да сме заедно. –Не спирай да свириш, а аз ще те слушам от небесата. Като малък, заспиваше под ла минор, а сега той ще бъде нашият сигнал. Удари струните и погали човешките уши с ла минор и аз ще съм вече до теб. Всяка секунда, в която свириш и пееш, няма да си сам, ние ще сме до теб.

Противно на думите си, той знаеше,че няма да е така. Захвърлих китарата в празната стая на родителите ми и не погледнах повече към нея.

Дълго след смъртта на родителите ми гласът и китарата бяха заключени там и душите им бяха приковани в малката грозна стаичка. Бродех из улиците и гледах мръсотия. Издържах се единствено с това, което родителите ми бяха заработили, а аз сега го пропилявах за вино и цигари. Една вечер бях седнал на една пейка, когато от съседната къща чух викове и видях в двора как спорят майка със своя син. Спорът се беше разгорещил и момчето удари майка си. "Как можа да ме удариш, аз съм те научила на всичко.” Не след дълго срещнахме поглед с момчето. Пребих го.

След 72 часа Джак ме прибра от ареста и ме закара в апартамента.

- Заповядай, имаш нужда от цигара – каза той, подавайки ми запалена цигара.

- Защо се занимаваш с мен?

- Защото си негов син. Ти си син на създателя на Purple haze bul.

Настъпи дълго мълчание, докато не чух позната мелодия. Ла минор. На следващия ден се върнах отново на работа.

Всеки ден. Аз съм на Purple haze с китарата на баща ми и гласът, който майка ми ми даде. Независимо от метеорологичните условия аз съм там. Целувам небесата и пробивам дупка в тях. Свиря. Изпълнявам това, което ми е завещано. Целият ми свят е събран в един изоставен булевард.

Всеки ден. Точно в 16 часа. Моята жена идва с двете ни деца. Тя свири на цигулка, а двамата ни синове припяват и свирят импровизирани перкусии. С нея се запознахме една дъждовна вечер, аз се бях скрил с китарата на татко под един импровизиран от мен навес, специално за такива случаи. Тя се прибираше от работа. Аз я бях виждал, защото няколко пъти се беше спирала да ме слуша. Мокра и изморена тя бързаше да се прибере у дома, но тогава аз я извиках, усмихнах й се и помахах с ръка да се подслони при мен. Спонтанно и непринудено заговорихме и в един момент запяхме под ла минор, а след това внезапно просто спрях да пея. За да я слушам, за да чуя нейната история. Отдавна не се беше случвало това, откакто мама почина. От 11-годишен. Неусетно нощта свърши, но нашият концерт продължаваше. На сутринта и двамата бяхме изморени. За първи път пропуснах работен ден и прекарахме деня вкъщи с нея. След това тя напусна работата. Взе цигулката си и запя с мен. Три години живяхме заедно и няколко пъти тя ме беше молила да променим квартала. Градът. Нещо. Но единствената промяна беше раждането та нашия син. И после втория. Както всички деца има нужда от баща си и те не бяха по-различни. Purple haze имаше нужда от мен точно колкото аз от нея.

Аз съм бард. Поет с китара. Уличен музикант. Имам жена и две деца. Живеем тук на булеварда. Свирим и пеем под звездите, подаряваме посланието си и увековечаваме булеварда.Аз. Майка, татко. Жена ми и нашите деца.

С това завърши историята си уличния музикант и хвърли фаса си в празната чаша кафе.

- Благодаря ти за историята, музиката и кафето. – Дългокосия къдрав бард със стърчаща брада. Последният останал уличен музикант на boulevard purple haze, прегърна китарата си и започна да свири. Чух ла минор. Нов ден, хиляди нови картини, подреждащи се в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание. Слънцето отвори очи. Нюйорският ветрец застина и се заслуша в историята.

Заразителен пример на млади артисти от Силистра

ТЕАТРАЛНА ПЕДАГОГИКА ПО СИЛИСТРЕНСКИ

Животът е сцена и всички ние сме актьори на нея. А за да сме добри актьори, не би ли било по-добре да сме на нея от най-ранна възраст? Ползата от тази философия и влиянието и върху развитието на личността в Силистра явно отдавна е осъзната. Но и не само е осъзната, но и се прилага, като добрите резултати вече са налице. 

Това поне стана ясно от представлението на театрална трупа „Артистик” към ОДК-Силистра, която успя да изкара на сцената актьорите – всички деца, които изиграха на 12-ти октомври, на голямата сцена на Драматичния театър представлението „Ябълково-Змейска приказка”. Но не само сцената беше пълна с деца, а и публиката беше съставена от тях, като специално за това представление - първо за този сезон, но второ вече за трупата тази година - бяха дошли цели класове ученици.

Разбира се актьорите не са професионалисти, но примерът от това да участваш, да си на сцената, е заразителен за силистренските ученици. За това може да се съди по броя на тези от тях, които са участвали в дейността на различни театрални трупи през годините. Това може да се види и сега от броя на тези от тях, които участват в театралните трупи, водени от Христо Христов – „Артистик” и „Питър Пан”. Трупите обхващат деца от 8 годишна до 19 годишна възраст. 

Първата от тях е част от Обединения детски комплекс „ОДК” - образователна институция, която от тази година, според новия закон за образованието, ще е център за развитие на личността. Много подходяща формулировка за театралната дейност с деца, защото театърът, ако се използва като възможност за изява на сцената, както показва местния опит, оказва влияние именно върху развитието на личността.

А възможностите за изява на младите силистренски артисти този сезон започнаха с реализирането на три постановки: ”Глупаци” от Нийл Саймън, изиграна от трупата „Питър Пан”, която е към икономическата гимназия”Атанас Буров”, „Ябълково-Змейска приказка” от Румен Николов и „Чешити” по Камен Донев, представени от „Артистик” към ОДК - Силистра. Да си пожелаем примерът им да е все така заразителен. 

Димитър Пецов

За учителството преди и днес

ПАК ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ… СЛЕД МНОГО ГОДИНИ

Началото на учебната година е, класната стая е пълна отново с ученици, звънецът бие, учителят влиза, а учениците стават прави за да поздравят един авторитет - авторитет от когото се боят, но и когото уважават, пред когото благоговеят… Не, това не е класната стая на днешно училище. Това е класната стая в спомените на възпитаниците на силистренското педагогическо училище от випуск 1961 г., които си дадоха среща на 17-ти септември в една от залите на силистренската художествена галерия. Зала 3, която в онези години е била класната стая, а самата сграда на галерията едно от първите в страната, построено през 1892 г. с дарения от силистренци, педагогически училища, се изпълни отново с гласовете на своите пораснали деца. Сред експозицията на платна на известни художници „учениците”, много от които след завършването му стават учители, възпитатели, образователи и обществени дейци, съживиха с присъствието си и с разказите си едно друго време - сурово като силистренската зима, но и топлено тогава от пламъка на юношески пориви, на идеализъм, на наивност, на блян за едно светло бъдеще… бъдеще, затрупано сега от пепелта на изминалите години и настъпилите промени.

Но под пепелта на посивелите вече от годините коси се оказа, че се крият все още живи, неугаснали въгленчета - като искрите на сълзи в очите, които топлят сърцето. Малки, но достатъчно горещи за да възпламенят отново един силен пламък, макар и за малко, макар и малко тъжен, макар и носталгичен и сантиментален... Но светлината на този силистренски пламък през времето не е никак малка, а отражението му върху обществото ни още от създаването на училището до края на съществуването му, е било голямо и значимо.

Откриването на педагогическото училище през 1890 г. е събитие, което превръща Силистра в един от няколкото образователни центрове на България - със силна традиция, с реален и съществен принос през годините за подготовката на начални учители от Добруджа и цялата страна. Обучението и изискванията към учениците са били на много високо ниво. Ниво, на което сега биха завидели доста висши учебни заведения. И, разбира се, моралът – защото на учителството тогава не се е гледало като на професия, а като на призвание. Учителят е бил човек с мисия, авторитет с влияние, който освен да дава знания е трябвало да възпитава и ценности, да изгражда личности.

А такъв е бил и акцентът на обучението – цялостно изграждане на личности. Това си спомни сега на срещата и университетския преподавател по възрастова и педагогическа психология, възпитаник на випуска, доцент-доктор Йоана Недкова от Плевен:

”Когато дойдох в Силистра, то беше в далечната 1955 г. педагогическите училища вече затваряха своите врати - защото имаше ориентация към висше образование. Нашият випуск беше пет годишен курс с много изучаване на изкуство, най-вече музика. Ние бяхме с цигулка и можехме да преподаваме в часовете си и музика, изобразително изкуство, спортна дейност – всичко, което може да иска един млад човек. Още повече, че подборът беше прекрасен: с конкурсен изпит по български, математика, физическо, изобразително изкуство… И всичко това направи курса ни една китка - богата китка от разнообразни личности, от индивидуалности, които са неповторими. Когато сега поглеждам назад във времето си спомням колко разнообразие имаше и колко различни бяхме.”

А за процъфтяването на тази китка, на този букет от неповторими личности, се е грижел конкретен човек - курсовият ръководител на випуска, Росица Желкова. Много взискателен човек и педагог. Наричана тогава другарка, но според учениците носеща аристократичен дух и възпитаваща ги именно по този начин – да бъдат благородниците на обществото, с високи изисквания към себе си и към другите, давайки пример чрез знание и поведение. Тя отдавна не е сред живите, но за тях, нейните възпитаници, тя си е заминала само от материалния свят. В духовния свят, нейните идеи, нейните завети, това на което ги е учила, остава вътре в тях.

А те вече са го предали на другите след тях, доколкото са успели и доколкото им позволява времето: защото на учителството днес хората сякаш гледат повече като на професия, а не като на призвание.

Димитър Пецов

Сп. HUMANUS, брой 4(11), м. Август

ФЪНКИ: Много лесно е да се плъзгаш по наклонената плоскост, но по-добре е да драпаш и да блъскаш главата в стената

ФЪНКИ: Много лесно е да се плъзгаш по наклонената плоскост, но по-добре е да драпаш и да блъскаш главата в стената

Интервю

Димитър Ковачев – Фънки, музикант и организатор на големите музикалните събития в България от София Мюзик Ентерпрайсис - SME, дойде на гости в Силистра и по покана на местните рок музиканти от клуб „Силистарс” присъства на едно събитие организирано от тях в дъскорезницата на село Ламбриново – рок концерт на открито. На този концерт той се запозна лично с това, което могат и правят силистренските музиканти и най-вече младите. Ето какво сподели той след събитието за впечатлението, което оставиха у него те, за града и за развитието на българската музика като цяло.

Какво те доведе в нашия град?

Аз страшно харесвам тази част на България. Аз мразя планини. Тия глупости, дето по планината било адски красиво, аз не си падам по тях. Аз много харесвам ето тука, както е вашия край, равнина, хълмове... жестоко се чувствам. Някак си дава ти свобода да дишаш. Много е готино. Хората са страхотни. Има един, Ванката (Иван Неделчев, ръководителят на рок клуб Силистарс), Ванката е страшен сладур. На тоя пич трябва паметник да му се вдигне. Този човек толкова много прави за децата, за това да бъдат добре информирани, да се занимават с музика, и то каквато трябва музика, осигурява им всичко, инструменти... т.н.

В този смисъл ти как виждаш Силистра на музикалната карта на България?

Има нещо много интересно, вчера си говорихме с моя приятел Стефан Чобанов – басиста, който е на „Мери бойс бенд” и сега си има собствена група - колко далече сме от София, примерно, а в Силистра вчера минаха пет или шест групи, и то млади банди, деца, някои от които още пети клас... и вече стои на барабаните... и имат собствен репертоар, който свирят момчетата – AC/DC и др. Няма значение лошо или хубаво, важното е че той вече мисли в тази насока, което е много хубаво.

Ти даде ли им някакви съвети след концерта?

Да, с някои от децата, които дойдоха при мене, им разясних за какво става въпрос, какво да правят и т.н, Каквото знам и каквото имам като опит, като музикант, което ги интересува. Далеч съм от мисълта като някой дъртак да поучавам. Но те си се справят много добре. И другото, което е, да гледат отворено и да не им пука, това е най-важното.

Кое е нещото, което може да те впечатли в една млада рок банда?

Това, което е присъщо за всички подрастващи, да ги наречем, е че като излезе младежа на сцената и като че го е срам от сцената. Много се радвам когато видя от сцената, още от малки, деца, които са освободени. Освободени на сцената и се чувстват удобно и комфортно на сцената.

От силистренските видя ли такива?

Видях. Не помня имената на групите, защото се изредиха 5-6, но като цяло. Много е важно да изживяваш това, което свириш. Може да свириш най-големите глупости, важното е да го правиш от сърце.

Виждаш ли потенциал за бъдещи звезди?

Надявам се. Иска ми се. Не мога да говоря така, защото не обичам да говоря така, по този начин, но, надявам се... защото не искам да се съглася с твърдението, което е истина за съжаление, че България е държавата на тъпите копелета.

Имаш ли рецепта за това как нещо, което е местно, може да стане световно значимо?

Много е трудно. По този въпрос много пъти са ме питали. Много е сложно и много е трудно. Едва ли. Освен, ако не е поставено върху основата на нашето народно творчество. Но трябва да се пипа много внимателно. Много внимателно, защото нашето творчество – народната музика е много тежка, много скръбна, много особена, пълна с прочутите неравноделни ритми и т.н., които в никакъв случай не помагат, защото те са сложни, така е. И на цялата работа се гледа като екзотика.

А местни групи, които свирят в стил рок или поп, биха ли могли го постигнат?

За съжаление трябва да бъда много песимистичен по този въпрос, защото не можеш „на стар краставичар да продаваш краставици”. Може да си страхотен рок музикант, което е прекрасно, и го прави, но го прави в България. Ако разчиташ да смаеш някого в Америка, Англия или Франция, забрави. Там хората не пасат трева. По същия начин и там има млади банди, които се изграждат и т.н.

На какъв език трябва да се пее, на български или английски?

Според мене трябва да се гледат и двете страни, защото ако искаш да въздействаш на хората в България, за предпочитане е да бъде на български, стига текстът да е хубав. Защото е пълно с просташки текстове. Но, ако искаш хората да те разбират по-интернационално, и ако искаш или се надяваш да направиш някакво впечатление в друга държава, трябва да ползваш английски.

Мислиш ли, че чалгата е най-големият проблем в културата на България, както много изпълнители се оплакват?

Голям проблем е. Много голям проблем е, това е факт. Наистина е така. Но това нещо си има своите основи. За да се задържи толкова години, значи е имало много голямо количество хора, които са имали нужда от тая работа. От тука следва и другото нещо - всички готини и интелигентни пичове са напуснали страната и са останали само боклуците и тъпанарите. Сигурно, може би е така... нямам представа. Но, разбира се, има хора, които не се предават – и млади и стари.

Напоследък стана модерно да се организират големи музикални събития в малки населени места на България – различни фестивали и т.н, виждаш ли в тях някакво предимство за разлика от големите събития - големите концерти в големите градове?

Много е важно да се организират, защото така се „билдва” културата. По този начин започваме да говорим за култура, която в България е оставено „в мазето”. Нямам предвид само музиката. Говоря и за кино, говоря и за театър, говоря и за поезия и т.н. На местно ниво се полагат основите.

А може ли в България да се оформят, така както е в САЩ например, различни местни центрове, които да са известни с определен тип музика – кънтри, рок, джаз и т.н.?

Не може. В такава малка държава, като България, не може. Освен това, там има една връзка. Ето например в Америка имаме кънтри музика, която да я наречем тяхната чалга. Само че тяхната чалга не е свързана с някакви сръбски напеви и т.н. Тя е свързана с рока. В момента, в който се получи този контакт, става страшно. Не напразно в СMT ("Country Music Television") гостуват хора като „принцесата” на Аеросмит Стивън Тайлър - той излиза с кънтри звезда и пее. Правят страхотни неща, дуети се правят, но те са вързани нещата – между рока и кънтрито има много, много близка връзка.

Мислиш ли, че добрият пиар помага за развитието на музикантите ни - в SME имате такова звено?

Това е вярно. Пиара е нещо много важно и всички агенции, свързани с изкуството, трябва много сериозно да се замислят и именно те трябва да поставят нещата на кантара: „Ти тъп ли си и ли не си?”. Съжалявам, но така е. Не може само да се мисли за ракия, за салата и да се надрусаш.

Как мислиш, има ли дефицит на идеи в творчеството в България?

Има, разбира се, и това е защото в България нещата се унифицират към просташкото. И вече няма идеи достатъчно. Просто става страшно. Много по-лесно е да се плъзгаш по наклонената плоскост, отколкото да драпаш.

Намирате ли лесно качествени изпълнители, които да лансирате?

Ама много е трудно, много е трудно!

Какъв е проблемът?

Първото е това, че повечето млади банди правят кавъри и подобни, което до един момент е готино, обаче трябва да отвориш и твоето творческо начало.

Моето мнение е, че в България няма банди, които да те грабнат и да кажеш - У-а-у! Не напразно давам пример с „Джереми” – подгряваха на концерта на „Куин” и се представиха страхотно - „Джереми” е една група, която аз, като им чух първите неща, и си казах "У-а-у!".

Сега, на 17 юли, предстои концерт на „Скорпиънс”, ще има ли подгряваща млада група от България?

Много искахме да има и отново да пуснем, защото ние гледаме винаги на такива форуми, да вкарваме и българска банда. Много искахме да има, но няма да има, защото те не разрешават. Дори ти казвам веднага, това е групата „Силует”. Много хубава група, българска, невероятна банда, която много искахме да я вкараме преди „Скорпиънс”, защото не можахме да я вкараме преди това. Но ще ги вкараме преди други, които разрешат да има съпорт.

Как може да се случи подобно участие за местните групи, от тези, които чу тук, в Силистра?

Трябва да се случи нещо, което е интересно. Нещо, което като го представиш на хората и като го чуят, да кажат "У-а-у!". Това е най-важното. Но тук това ми прави впечатление, че има много млади банди – много малки момчета и момичета тръгват. Което е много хубаво. Аз съм много очарован, особено от Силистра, благодарение на Иван.

Какво би пожелал на силистренските млади музиканти?

Знам, че им е трудно, няма как, аз ги разбирам, но в никакъв случай да не се предават. Много лесно е да се плъзгаш по наклонената плоскост, но по-добре е да драпаш и да блъскаш главата в стената. Ето аз толкова години го правя и не спирам. И няма да спра да го правя.

Интервюто взе: Димитър Пецов

ВИНАТА, един награден разказ на Християн Бачков

ВИНАТА

Християн Бачков

Целият град спеше, малък провинциален, обикновен, за който са се карали във времето римляни, турци, румънци и българи. За пореден път, исках да хипнотизирам Луната. Гледах я. Търсех очите й. Исках да проникна в тях. Усещах щастливата й усмивка. Преживявах за пореден път щастието ни, тя винаги ме чакаше. Обичах я. Обичах лицето й – искрящо сиво, неоново бледо и бяло. Тя превръщаше безличното еднакво сиво в чувствено и уникално, в искрящо и примамливо. Затворих очи. Вдишах с пълни гърди щастието. Тя ме чакаше. Отворих очи. И за пръв път в живота си видях старата липа. Сега се сетих какво съм чувал, падащи листа върху разкъртените плочки на площада. Познат шум. Но сега. Чак сега го разбрах. Сега я чух. Видях я. Изненадах се - колко е голяма, как е изкривена наляво. Шепнеше нещо. Станах, за да я чуя по отблизо. Усещах изсъхналите листа по лицето си, по косата си. Тя ме прегръщаше. Протегнах ръка, за да я помилвам. Но тя се отдръпна. Клоните се огъваха неистово назад. Обърках се. Аз исках… Потърсих с очи Луната. Кървава. Студена. Задимена Луна. Презрителният й поглед се заби като куршум в мен.

* * *

Алармата ми звънеше. Джими Хендрикс ме караше да стана. Проникваше в кухата ми глава с неговата песен "Хей, Джо”. Но защо "Хей, Джо”, аз не се казвам Джо. Приятелите ми викаха Роско, а семейството Ростислав. Баща ми нахлу като римски легионер в Галия. На секундата се телепортирах в банята. Дори бях облечен. Понеделник. След няколко минути вървях към училище. "Брат пускай да въртиме, като птици да отлетиме.” Трудно щеше да стане в тази мъгла. Искам усмивката ти, като слънце да блести, и през хуб…” - Как е? – извика Изи, дърпайки слушалката от ушите ми. - Заспало, защото някой провали сутрешното ми Хип-Хоп пробуждане. - Имаш ли цигари? - Имам химия. Замълча. Знаех, че в главата му звучаха някакви сола. След 4 минути и 13 секунди промълвихме по едно "чао” и се разделихме. Стъпих в поточната линия, също позната като моето училище, ретроспективно върнах мислите си в миналия петък. Моят клас. Зори, си дооправяше грима, явно е бързала да не закъснее, за да не я изпитат по химия. Някои се смееха. Други спяха. Трети се оплакваха. А мен ме мързеше дори да ги гледам поотделно. Моите хора пак закъсняваха. Седнах в края, в изолираната част. Частта на аутсайдера. 9 минути избягаха. Часът беше почнал, онези двамата се появиха. Дългокос, мургав и тъп. Моят приятел Явор. Зад него се криеше Елена. Ниска, слаба, с дълга черна коса до раменете и леко плашещ поглед. Екзекутираха ги на дъската. Изключих тотално. Щяха да излязат от блатото по своя си начин. Чаках звънеца, за да нахраним дробовете си. Поредният тъп ден започна да се оттича. Чаках вечерта, в която щяхме "да учим” по физика. Липата и Луната отново ме превзеха. Защо ли и двете ми се разсърдиха? Къде е моята вина? Аз нищо не разбрах. И хората така правят. Непрекъснато някой ми е сърдит за нещо. ,,Що се сетих, като счупих чашата? Най-обикновена чаша, която беше на масата. Повдигнах се да я взема и даже не разбрах как я изпуснах. Стана на сол. Гледах парчетата и усетих познатата болка в ушите. Мама крещеше: „Ростиславе-е-е, защо не внимаваш! Колко пъти ще …” – изключих, запуших си ушите. Гледах надолу, проследявах парчетата стъкло, и знаех, че тя продължава да вика. Ха! Парчетата се умножиха. И мама счупи чаша, но на нея никой не й се скара. Кой би могъл да й се скара. Баща ми – не! Аз – изключено! ”- Ростиславе! Стани! Защо пак си се захлупил на чина? Пак спиш! - Госпожо, защо мислите, че спя? Обвинявате ме. Нямате право. Болят ме очите. Пречи ми светлината. - Млъкни–и–и–и! – Целият клас се обади. "Боже, колко са задружни!” - Сядай, и внимавай в урока. Няма да губя време само с теб. Седнах. И зачаках звънеца. Гневът пъплеше по мене. Бръкнах в джоба си и се заиграх с цигарите си и зелената си глава. – „Ще си свия един джойнт – тук и сега!” Извадих хартийките си. Заклещих една между устните си. Извадих си леята, тя ми беше стреча, и натроших върху нея част от главата си. Скъсах парче от една цигара, започнах да премесвам. Усетих мириса, който ме опияняваше, направих си рол, взех хартийката от устата си и завърших зелената си дама. В ушите ми вече звучеше химна на Спенснята: Започвам шибаната песен със това, че пуша трева, независимо кога, това е дамата облечена в зелено, ще ти кажа откровено, когато съм напушен обичам да минавам на червено… Предвкусвайки удоволствието, ритмично поклащах глава. - Ростиславе, съгласен си с мен, нали? Кимаш утвърдително с глава. Тестът, разбираш, трябва да бъде направен другата седмица, да имате време да се подготвите. Нали? - Да, госпожо. – отворих аз машинално. Страхът ми премина, не беше се разбрало какво правя.

* * *

Седнах на пейката до нас, с цигара в устата, и зачаках Явор. Разсеяно затърсих Луната. - О-о-о… - той ме погледна. - Как е? – засмях се. - Добре, с теб? – отговори машинално. - Ще учим ли? – продължих да се усмихвам. - Аре първо да пушим. - Затова съм тук – съгласих се с него. Запалих цигарата най-после и го уцелих със запалката. Мълчахме. Знаех, че предстои важен разговор. Както винаги Явор си метна чантата край моята и се изтегна на леглото. Аз заех обичайното си място, на стола с краката върху бюрото. Гледахме се. Някой почука и влезе мама. - Гладни ли сте? Какво да ви приготвя? - Кафе – казах аз засмян. - Да започваме – прикани ме той. - Преди няколко дена гледах луната. И знаеш ли, за пръв път видях липата. Онази старата липа. Той ме погледна учудено. - Вече почвам да разбирам защо за всичко съм виновен. Виновен съм, защото мисля, защото желая и защото не спазвам строго определените правила, за да бъда част от поточната линия. Може би трябва да се предам. Може би не мога да изкъртя и една тухла от стената. Може би е време аз да облека дрехите на еднаквостта. Знам, че няма да ми отиват, но хората ще ги харесат. Нали животът се живее с хора. Аз искам да оставя следа. Но не мога. Тогава. Ще оставя другите да оставят следи в мен. Ще се шмугна в тълпата Шибаната тълпа. Ще се намери някой, който иска да ми контролира живота. Който и да е той. Може да е някое русо момиче, с палави очи и дълги крака. Ще тръгна след тия крака. Но трябва да са татуирани, и гърба да е татуиран. Обичам татуировките. Момиче, с което ще пушим коз, и ще правим див секс на плажа, в присъствието на Луната. Може да е всеки един, който му се занимава с мен. Стар. Млад. Мъж. Жена. Няма значение. Писна ми да мисля за всичко. Писна ми! Разбираш ли? Писна ми! Искам да пуша и живея, без значение какво и как ще постигна в живота. По-добре да живея като никой, отколкото да умра в напъни да бъда някой. - Я се стегни! – заговори той разпалено и седна – Роска. Ти не си никой. Не си и някой. Ти си Роската. К’во ти пука за другите? Ти не си повърхностен идиот. Ти си як. Ти си себе си. Прегърнах го. Погледнахме се. Вечерта приключи за нас в 9 часа.

Натрапчивият лай, се опитваше да пробие главата ми. Още един. По-писклив. Вероятно от пинчер. Или болонка. Кучетата спореха, но това е тъпо. Тъпо. Винаги по-голямото е по-силно, малкото защо се пъне? Чувах още нещо. Какво е? Бях легнал на нещо неудобно, болката пропълзяваше по краката ми. Качваше се нагоре… Нямам ръце! Не ги усещам. Главата ми. Щом ме боли значи имам. И тоя лай, няма ли да спре. Боже, това Дунава ли е? Дунава е. Минава шлеп. О-о-о шлеп ли се казваше? Студено ми е. Защо ми е студено. Тия кучета няма ли да млъкнат. Появи ми се едната ръка. Размърдах я и започнах да опипвам около себе си – въздух, желязна тръба? И аз. Какво става? Къде съм? - Човек, на глухарчето, на крепостната стена. Ужас! „Кое е това момиче което крещи. Дали има татуировки? Кой дъхти край мене, куче?!” - Какво по дяволите правиш тук? Ти си гол. Каква е тая кръв? - Ростислав, приятно ми е. – казах аз усмихнат. - Ти нормален ли си ? - Не знам – засмях се. - Напушен ли си? - На афтър. - Рекс, да вървим. Остави го тоя идиот. - Чакай, не си тръгвай. – Тя се обърна леко отегчена. - Имаш ли татуировки? - Задник! – Обърна се. Ходеше наперено последвана от кучето. „Да наистина съм задник. Горкото момиче …” - Извинявай - Стягай се – каза тя и махна с ръка. Предполагам, че беше усмихната. ,,Тъпак, можех да падна.” Още няколко метра и щях да летя към камъните. Бях на крепостната стена. Огледах разкопките. Търсех си дрехите. Видях едно синьо кълбо. Почнах бавно да слизам от крепостната стена. Усетих болка в крака си. Погледнах. Бях с един чорап. На десния крак. Взех синьото кълбо. ,,Открих дънките си. ” Като по чудо, телефона и ключовете ми си бяха на мястото. Телефонът в левия заден джоб, а ключовете в десния преден. Намерих обувката си. ,,По дяволите.” Часът е 9:47. В междучасие съм. Но чакай! Аз не съм в училище. Нашите ще ме убият. Имам 1 час да оправя вкъщи и да отида на училище. Иначе ще се повтори случката с чашата…

***

Петък. Влязох в апартамента на Цецо с вино и Jameson. Всички бяха насядали, около две маси, а някой на земята. Защото нямаше място. Взех пепелника. Оставих торбата. И седнах в ъгъла. Цецо вече беше отегчен, че от третата минута се пушеше в апартамента. А той не пуши. Бяхме големи гадове, защото никой не излизаше на терасата, както той искаше. Пълнех дробовете си с отрова и виждах еднообразие. Изи беше пиян на шестата минута както винаги. Този път аз не се намесих да му кажа да пие по-бавно. Никой не ги събра за тост. Аз си стоях в ъгъла. Явор усилваше "Pearl Jam” Изи и Елена запяха. Марин пускаше тъпи майтапи, на които другите се смееха. Лили търсеше чаши. - Хора, къде са чашите, Роско? – и ме потърси с поглед. - Има ли нещо? – попита Даниел. - Роско, ставай! – заповяда Виолета. Не се получи, продължих да пуша и не мръднах. - Хайде! Идвай при нас – Извикаха няколко човека в един глас. - Чашите са в шкафа, срещу дивана. Сипете ми вино. "Изи, беше взел чаша само за себе си, егоист.” - Чашите задрънчаха. Явор сипа вино и Уиски в две чаши. И се запъти към мен. Седна. - Какво има? – подаде ми чашата. - После! – и вдигнах чашата за наздравица. Погледна ме с приятелски очи. Прегърна ме и стана. "Ъгълът е удобен”. Стоях там известно време. И само плъзгах чашата по пода, за да ми сипят вино. Докато Изи не взе кутията с вино, като повод да дойде при мен. - Не сега – казах аз. - Усмивка –каза той и се усмихна. Бутнах празната кутия и взех последната чаша вино и пет цигари "Rothmans” и отидох в една от другите стаи. Стая номер едно. Отворих. Натискане. Стая номер две. Празна. Но пълна с дрехи. И душите на собствениците им. Последната стая. Само аз и куп вехтории. Първа цигара. Поточната линия … поточната линия на живота. Изгорих дрехите на еднаквостта. Преди да съм ги облякъл. Отпих. Втора цигара. Татуираната блондинка. Изчезваше. Изчезваше с дима на цигарата. Дългите й крака се замъгляваха. Другите характеристики изчезнаха. Останалата цигара. Беше само сладка отрова. Отпих. Трета цигара. Опитах се да нарисувам с дим лика на момичето със сини очи, невинни и чисти като сърцето й. Момичето с трептяща усмивка, която аз бях замърсил с напушената ми уста. Момичето, чийто ръце трепереха, като ме видяха колко съм окаян. Момичето, което въпреки всичко ме изпрати с милата й ръка и ми вдъхна сила. Момичето с кучето. Момичето. Отпих. Четвърта цигара. Вината. Пред кого съм виновен? Като всеки, аз мисля и чувствам. Като всеки, аз съм различен. Моята вина. Това, че забравих кой съм. Аз не съм този, който се дрогира до безобразие. Къде избягах, на глухарчето? Свърши времето на бягството от света, да оставам сам и дори там да търпя вина. Виновен съм. Виновен съм пред себе си! Виновен, че загърбих цялата красота пред себе си, любящите приятели, тези вярващи в мен, всеки петък, събиращ ги и сплотяващ ги, без да търси възнаграждение. Семейството ми. Виновен съм. Защото губех себе си с всяка следваща зелена цигара. Карах ги да живеят в непрекъснат страх. В който ме обичат. Виновен съм, защото не знаех, че съм виновен. Отпих. Пета цигара. Аз. Напълних цялото си тяло с дим. Хвърлих последната недопушена цигара в последната глътка вино. Изи влезе. Носеше цигари и уиски.

***

- Чао. Аз излизам. - Чао. Приятно изкарване. Не забравяй, ние вярваме в теб! – каза майка ми и ме прегърна. - И умната! – усмихна се баща ми и ми стисна ръката. Запътих се към нашия апартамента на Цецо. Към нашия петък. На около стотина метра преди да вляза във входа, видях синеокото момиче, този път без кучето. - Този път си облечен. – усмихна се и ми намигна. - Да, по принцип нося дрехи. – засмях се и погледнах тръпчинките на лицето й. - Нямам татуировки. – призна тя и се заигра с косата си. - Това е добре, ти си красива и без тях. – усмихвайки се, гледах как пръстите й се оплитат в кестенявата й чуплива коса. - От дрехите ли си толкова мил? – засмя се тя. - Предполагам – намигнах – Накъде си? - Прибирам се – каза тя с тъга. - Еми, ще се видим отново. – и се усмихнах леко. - Да ти дам ли номера си? – попита ме тя. - Писано ни е да се видим отново. - Ще ти се доверя. – прегърна ме плахо. - Утре ще съм в центъра сам, около три следобед на стълбите срещу липата – засмях се. - Ще си разходя кучето тогава. Изкарах бирата и водката от мешката си. Запалих цигара в асансьора, но ми стана малко тъпо. Защо го правя? Отворих входната врата с вик: - Честит пе-ет-ъ-ъ-ък! - Алкохол! – задружната ни компания се обади. - Вадете чашите и да започваме, че е 19:13 и закъсняваме с 13 минути от графика. Наляха се чашите, събрахме се в кръг! - Наздраве, за вината! - Ти сериозно ли? - Що пък не. "Рearl Jam” звучеше из целия апартамент, а гласа на Еди Ведър докосваше сетивата ми. Талази от дим се удряха в тавана. Викове и искрен смях даваха живот на това място. Но докато пеехме и всички обичайни неща, аз почнах да мисля. Еднотипната забава, ми стана досадна. Погледнах Явор. Усмихнахме се един на друг, стиснахме ръцете. Изи скочи на вратовете ни. - Как е, бретленки? - Петъчно. – казах аз. Станах аз и се запътих към нашата стая. Седнах на пода и не след дълго Явор се появи. - Какво става? - Мисля си. – и забих в една точка. - За? - Себе си. - Ето ги моите – Изи отново се появи. - За вината ми. Как си пречех да видя красотата и добротата. Бях затворен в свят, създаден от джойнта. Мислех, че така създавам собствен свят. Но аз не разпознавах красотата в собствения си свят. Една илюзия. "Да бъдеш или не” разпадам се като чуя тази фраза. "Умри, заспи… или пък може би, сънувай.” Обожавам Хамлет, защото е сам срещу всички, но намира сили сам да значи повече от цяло кралство. Сам срещу всички и силен. Бих бил добър Хамлет.

ЗАБЕЛЕЖКА: Авторът Християн Бачков тези дни спечели с този разказ награда от престижен конкурс. Той ни го изпрати с разрешение да го публикуваме първи.

Християн Бачков, автор на списание „HUMANUS”, зае второ място на престижен литературен конкурс

ГЕРОЙ НА СПИСАНИЕ „HUMANUS” СТАНА ЛАУРЕАТ НА ПРЕСТИЖЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС

Християн Бачков - ученик от силистренската езикова гимназия ”Пейо Яворов” – чието творчество често присъства на страниците на списание „HUMANUS”, зае второто място на престижния литературен конкурс, посветен на бургаската поетеса Петя Дубарова, в направлението проза, със своя разказ „Вина”. Конкурсът е ежегоден и се организира от Община Бургас, Къща-музей “Петя Дубарова”, Министерството на образованието, младежта и науката, Националния дворец на децата и РИО–Бургас, като си поставя за цел да открива и развива млади литературни дарования.

Разказът на Християн представлява калейдоскоп от преживявания и мисли на един юноша – уникални фрагменти от един живот, който съществува в град Силистра и е пресъздаден от автора по оригинален начин, като смисълът и целта на този разказ се обобщава от идеите за вината, за отговорността да бъдеш различен – да излезеш от „поточната линия на живота”... Християн обобщава своята основна идея така:

„Чрез разказа си изразявам красотата и грозотата на упадъчното и нашето поколение, това че вината може да бъде и лична, че можеш да бъдеш виновен дори към себе си и главно си виновен към себе си, но никога не го осъзнаваш, което всъщност е осъзнаването на моя герой.”

Кое го е мотивирало да участва с творбата си точно на този конкурс?

”Петя Дубарова е любимата ми поетеса, харесва ми да чета творчеството и някои неща от нейното творчество намирам в своето и това ме вдъхновява. Когато отидох в къщата и музей по време на награждаването, все едно бях в моя храм – личен творчески храм и реално аз не съм участвал, за да се състезавам, да се съревновавам с някого и не съм мислил изобщо, че ще имам някаква награда, а просто участвах защото цялото това творчество, всички ние, които сме участвали, затвърждава нейното величие, нейната памет, това което тя е оставила."

Какъв пример му дава поетесата?

Красота.

Залата на силистренския драматичен театър се оказа малка за да побере публиката

На какви постъпки е склонен младия човек, за да постигне един по-добър живот? Отговор на този въпрос дадоха учениците от театрална трупа „Питър Пан” към ПГСУАУ ”Атанас Буров” в Силистра като поставиха на голяма сцена забраняваната по съветско време пиеса „Скъпа Елена Сергеевна”. Пиесата е написана през 1983 г. от Людмила Разумовская и още тогава е била забранена заради шокиращия начин, по който са били поставени проблемите в комунистическото общество и образователна система, но после не само е била разрешена, но и филмирана с едноименно заглавие през 1988 г. от режисьора Елдар Рязанов.

Но за какво става дума. Група ученици-зрелостници отиват на гости в дома на своята учителка Елена Сергеевна уж да и честитят рождения ден, но се оказва че имат друг мотив – да я принудят да им даде ключа от касата с изпитните работи от матурата, за да ги поправят. Тя отказва да го направи и започва борба за надмощие до сутринта – борба между идеалите на учителката и тези на учениците. Идеалът на учениците е един по-добър живот, ключът за който се крие в добрите оценки от зрелостния изпит – врата за успешна реализация и кариера, но начинът за постигане на тази цел за учениците и учителката е различен. Учениците изнудват, манипулират, унижават горката Елена Сергеевна за да постигнат целта си и всеки от тях намира свое оправдание за това, а тя – олицетворение на принципния учител-идеалист – се опитва да брани едни, може би вече погребани идеали… След толкова години от написването на пиесата бъдещето на учениците и днес все още зависи от подобни зрелостни изпити – от матури, но как са се променили идеалите им? А тези на учителите?

… Както и да са се променили нещата интересът и от учители, и от ученици към пиесата, се оказа голям и на 13-ти април, когато беше премиерата, залата на силистренския драматичен театър се оказа малка за да побере публиката. На сцената всички актьори бяха ученици, включително и учителката. И вече натрупали опит от предишни сериозни пиеси момчетата и момичетата от театралната трупа, ръководени от Христо Христов, който е режисьор на постановката, успяха да разбунят духовете на зрителите и доказаха че младите хора могат да постигат големи неща, стига да искат, и не по начина по-който се мъчат да го постигнат героите от пиесата, а истински – с труд, всеотдайност и талант. Поздравления за героизма им!

Димитър Пецов

СКЪПА ЕЛЕНА СЕРГЕЕВНА от Людмила Рaзумовская

Режисьор: Христо Христов

Сценография: Живка Ковачева

Хореограф: Адриана Мумджиева

Музикално оформление: Емил Добрев

Фотограф: Габриела Маринова

Дизайн на плаката: Николай Павлов/Madhouse

УЧАСТВАТ: Мирела Йорданова, Иван Недев, Виктория Петкова, Димитър Маринов, Арсен Огнянов, Преслав Момчев, Моника Костадинова, Валентина Николова

Списание HUMANUS, кн. 2 (9), м. Април, 2016 г.

Виж, моля, и ето това: Молба за съвет относно издаването на списание HUMANUS

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Дай цвета си, във вечността да бъде с мен

Цвете

Християн Бачков

Ти си цвете от нищо създадено,
Нов живот, обагрен в пъстрота
Ти си тръпката – неизживяна,
Нов свят, държа те и се питам какво е самота?
Разкажи ми, за твоето създаване
От цвят, изящество и воля за живот
Лилави листенца сътвориха спомен,
Вдъхни ми сила, направи ме свободен.
Стъбълцето ти - гордо се рее
Дете, пробило мъртвия бетон
Нежно, малко, весело живее
Дай цвета си, във вечността да бъде с мен.

Интелигентните млади хора четат списание HUMANUS

ИНТЕЛИГЕНТНИТЕ МЛАДЕЖИ ЧЕТАТ СПИСАНИЕ "HUMANUS".

 Снимка: Димитър Пецов

Хора, създадени от музиката

ПЕДАГОГИЧЕСКИ ИНОВАЦИИ: Какво трябва да бъде съвременното обучение по музика в училище?

Интерактивно, разбира се - с по-голяма активност и участие на учениците.

Или такова е то поне според музикалния педагог Бонка Скорчелиева – преподавател по музика в Основно училище „Отец Паисий” в гр. Силистра.

Според г-жа Скорчелиева за да разберат децата какво е музиката те не само трябва да я слушат или да им се разказва за нея, но и да участват в нея като я създават. Водена от това разбиране тя намира начин да приложи своите идеи за образователния процес на практика - като превръща един цял клас свои ученици петокласници в оркестър музиканти, които свирят на малки блок флейти известни мелодии и песни.

Откъде идва вдъхновението за тази идея?

Първоначално работих по проект с едни дечица от 4 клас като идеята беше да се помогне на деца със специални образователни потребности да могат да се включат по някакъв начин, да се приобщят – да изявят себе си. И с този един цял клас ние направихме така наречения „смайл бенд”.

На децата им дадох ударни инструменти - защото 90% от тях с ударните инструменти се справят добре. Но реших, че само с ударните ще е скучно, защо да не въведем някои мелодични? И се сетих за малкия мелодичен инструмент, много лесно усвоим, който се казва блок-флейта. Първоначално само част от учениците свиреха с флейти, но на мен ми хрумна щурата идея да въведа инструменти за всички.

Така г-жа Скорчелиева стига до идеята да научи целия клас ученици от 5 а да свирят в час по музика.

Каква е идеята всички да са музиканти – нима е възможно?

Идеята е децата да се докоснат до живата музика, да бъдат част от създаването на музиката. Не просто да я слушат, но те самите да я създават. Правени са изследвания, които доказват че активното участие в дейността музика – да пееш да свириш, да бъдеш част от този процес – развива много мозъчните клетки. И редица учени са го доказали вече, че при деца, които се занимават със свирене на някакъв инструмент, това допринася за по-бързото им развитие и умствено израстване. Не казвам, че 15 минути свирене на флейта в час непременно ще ги направи по-умни, но определено ще ги обогати с повече знание за музиката. Така се създава и култура на отношение към музиката.

В много западни училища когато се каже „аз имам час по музика” това означава детето да отиде на хор, на час по китара или да отиде в оркестър. И тук идеята е да направим крачка в тази посока в обучението по музика: да променим системата у нас от преобладаващо теоретична – при която се слушат лекции за музика в приложна и творческа – при която се практикува и създава музика.

Децата в класа свирят по ноти и на някои им е трудно, но в процеса на учене се използват така наречените „помощни схеми”, които се дават от повечето школи за блок-флейти. И за да е по-лесно ученето те трябва да засвирят някакви мелодии – да създадат свой репертоар. Засега репертоарът на малките музиканти включва мелодиите на „Шаро и първият сняг”, „Мила моя мамо”, песента „Мечти”, но отскоро те разучават и „Одата на радостта” на Бетовен.

Как ще се развият нещата в бъдеще?

Г-жа Скорчелиева смята да развие приложния си и творчески метод като го обогати с нови идеи. Една такава идея е използването на музиката като терапия. Тя смята, че музиката може да има силен терапевтичен ефект върху развитието на децата и този ефект трябва да бъде използван чрез въвеждане на „Музикотерапията” в училище. В България вече има висши учебни заведения, които предлагат обучение на специалисти по тази дисциплина.

Музикотерапията може да се използва освен за здравеопазването, така също и в образованието – като средство за цялостно изграждане на личността. Именно музиката като най-непосредствено възприемана от сетивата на човека може директно да влияе върху неговото развитие от най-ранна възраст.

В една такава образователна ситуация обаче малките музиканти от оркестъра на Бонка Скорчелиева от хора, които сега създават музика, може да се превърнат в хора, създадени от музиката. И ролята на учителя може да бъде различна - вече да не е специалист, който преподава предмета си на ученици, а създател – създател на личности.

Димитър Пецов

ТЕАТРАЛНА ПЕДАГОГИКА или как една театрална трупа може да промени нещата

Когато човек иска, намира начин - и мазата може да бъде превърната в сцена

Група млади хора от Силистра, с подкрепата на своето училище, доказват вече пета година че училището може да бъде и привлекателно място за ученика, стига в него да се утвърждават и образователни практики, чийто акцент е върху личността и нейното развитие. Трупата „Питър Пан” е създадена през 2011 г. в Професионалната гимназия по стопанско управление, администрация и услуги (ПГСУАУ) „Атанас Буров“ – Силистра, от ръководителя и Христо Христов. Началото е било трудно и превратно, но постоянството и вярата в успеха, в крайна сметка дават резултати. Чрез участие в европейския проект „Да направим училището привлекателно за младите хора” - УСПЕХ на МОН, учениците успяват да поставят на голяма сцена редица постановки като драмата „Час на класа“ от Лора Лазар, комедията „Характери” от Камен Донев и последното заглавие „Глупаци“ от Нийл Саймън, а скоро предстои да представят и пиесата „Скъпа Елена Сергеевна” от Людмила Разумовская. Отделно от това са и участията на сцените на различни фестивали и творчески събития, на които младежите печелят престижни награди. Това в общи линии е същественото и видимото от творческата визитка на трупата. Но за другото, невидимото, което се вижда само със сърцето - за преживяването на театъра, за мотивацията и ефекта върху личността, поканих да разкажат самите участници в „Питър Пан”.

Габриела Маринова 9 клас: В трупата съм, защото ми харесва и защото всички в трупата са истински хора и са хора, с които мога да споделям. По принцип театралното ми дава свобода. На репетиции можем да си изразим мнението и всички можем да бъдем съпричастни и толерантни един към друг.

Ръководителят Христо

Иван Недев 10 клас: Защо се записах тук? Първо мен ме накараха „насила” да се запиша тук. Нашата директорка дойде в час, извади ме и каза - Иван Недев ти си изразителен, имаш чувство за хумор, имаш визия … ще трябва да участваш в нашето театрално студио. Запознаха ме с господин Христов… И много ми хареса. Като влязох още в стаята, в която репетирахме, мисля че усетих една топлота, усетих близки хора…макар да се познавахме от 20-30 минути. Когато се записах, за няма и месец-два, се промених. Аз бях проблемен ученик. В смисъл че доста често се карах с учители, доста често не ме разбираха. Но по този начин в момента започнаха да ме разбират, започнах да се изразявам както трябва, започнаха много да ме харесват, защото това театрално много ме промени. Станах по-добър за мен.

Ана-Мария Терзиева 8 клас: Участвам в „Питър Пан” от началото на учебната година”. Записах се, защото винаги ми е било интересно да разбира какво е да излезеш на сцена и се надявам да ми потръгне в това.

Емил Добрев 9 клас: Аз се записах, защото исках да пробвам. Нещата, които това нещо ми дава ми помагат да развивам моята самоличност, интелект и т.н. малко по-бързо, отколкото ако се развивах без да го практикувам.

Виктория Цветкова 10 клас: Участвам в театралното, защото ни изгражда като хора. В него научаваме много неща. Научаваме се да бъдем себе си, а не както в училище да ни потискат, да сме еднообразни, а да изразяваме себе си - личния си характер, нашите искания, нашите мечти. Тук научавам много неща. Аз преди бях много стеснителна, много необщителна, но когато влязох се отворих, започнах повече да общувам, повече да се изразявам и не мълча толкова, колкото преди. И най-вече помага ми да изразявам себе си.

Всички актьори на голямата сцена

Преслав Момчев 9 клас: Участвам в театралната трупа, защото много ми харесва и най-вече заради отношението на господина. Също така той ми показва правилния път и благодарение на театралното аз мога да си владея емоциите най-вече. И ми показва, че това ми се отдава… аз не знаех, че имам тази дарба.

Арсен Огнянов 9 клас: Записах се в театралното студио, защото когато бях 5- ти клас „Питър Пан” дойдоха да играят в моя роден град Алфатар с една много яка пиеса. И видях колко хората им се радват, колко са добри и си викам: Искам и на мене така да ми се радват! И така… Качествата, които развива в мене участието е, че станах емоционално по-уравновесен и изявите на сцената ме направиха по уверен.

Мирела Йорданова 10-ти клас: Записах се в театралното малко на шега, честно казано. В началото смятах, че изобщо няма да мога да се справя. Но след като започнахме работа по втората ни пиеса ”Глупаци” от Нийл Саймън, някак си нещата се наместиха от само себе си. В същото време и държането на г-н Христов също много въздейства на човек. Има много добър подход.Той не е учител, той е наш приятел, когото ние си го възприемаме като човек на нашите години. Някак си това, което правим е част от нас самите и „това сме ние”.

Играта понякога е забавна

Теодора Драганова, бивша възпитаничка на трупата, сега студентка: От малка винаги съм си мечтала за такъв тип изява. Ходила съм с интерес на театър и съм следила внимателно всички действия на актьорите, маниерите, жестовете... Както е казал Максим Аверин: "В театъра се попада веднъж и завинаги. Както и под влака." Истински щастлива съм от факта, че попаднах именно в трупата на г-н Христо Христов. Изключително вдъхновяващ и положителен човек. Уникален актьор, режисьор, човек и приятел. От участието си в "Питър Пан" натрупах безценен опит. Научих се да съм дисциплинирана, отговорна, по-толерантна, да проявявам търпение, да изслушвам. Разбрах, че театралното не е само за развлечение и ако искаме нещата да се получават добре трябва да се трудим и да работим над това. Независимо от ролята трябва да накараш зрителя да се замисли, трябва да докоснеш душата му.

Христо Христов – ръководител на трупата, режисьор и актьор: Желанието ми да се занимавам с подрастващи деца и ученици започна когато бях в театъра. Тогава усетих, че има някаква специална взаимовръзка между публиката и между мен. И имах някакво желание да започна да се занимавам, някакво любопитство, любознателност без да знам дали ще успея и накъде ще ме отведе това. По-важното е, че бях решил да се упътя към училището, за да попитам дали не са съгласни да направим театрално студио. Впоследствие обаче аз разбрах, че друг актьор, който не е роден тук, но работеше по това време в театъра, е започнал работа с тях. И си казах, че явно така е трябвало да стане, няма да е този варианта, може би тази идея няма да се осъществи…Докато един ден, една моя позната, която също преподава тук, ми каза: Знаеш ли че той си е тръгнал за града, в който живее и децата имат нужда от театър. Искаш ли да попитам и да видим дали няма да стане възможно да започнеш? … И аз казах: Да!

Играта понякога е сериозна

И така, срещнахме се с педагога на училището, обсъдихме набързо концепцията, каква е идеята и че трябва малко време за да стъпя на крака, за да видим каква е обстановката. Замисълът, според мене, от педагогическа гледна точка беше саморазвитие, намиране на адекватна среда в училището. Тоест, не че са неадекватни в час, но това да е вид разтоварване, вид саморазвиване - може би така да го кажем. И емоционална култивираност по някакъв начин. Така че това беше основното, което трябваше да направим. Така се започна общо взето.

Групата обаче се беше разбила, беше много малка. Може би бяха двама или трима. По едно време започнах да правя табла, за да ги каня, за да им кажа че не е страшно – „Не е звяр жесток театъра, не хапе, не обижда!”… И слава Богу нещата се случиха и прогресивно започнаха да се развиват. И така вече 5 години. Всъщност можем да кажем, че това сега е „generation next” на театрално студио „Питър Пан”. Но аз обичам да казвам, че най-доброто тепърва предстои.

Дочка Милушева – директор на (ПГСУАУ) „Атанас Буров“: Решението за създаването на такава трупа дойде спонтанно, когато в училищата навлезе Проект „УСПЕХ”. Много от учениците в предните години бяха ни подсказали, че искат да се изявяват в такова театрално студио и всъщност това разкриване стана по проект „УСПЕХ”. Истината е, че когато направихме кастинг за такова театрално студио, учениците които искаха да участват, бяха изключително много. Ние направихме един кастинг, едва ли не…като че ли децата кандидатстват за ВИТИЗ, а не за ученическа трупа. Защото кастингът беше направен много професионално от първия ръководител на трупата. И в един момент децата се включиха. Те, разбира се, бяха много повече отколкото после останаха.

Имаше и моменти на подбор. След което ръководителя напусна нашия град и в един момент театралното студио се оказа без ръководител. Чудесното беше, че в този момент се появи Христо Христов. Христо, бих казала че е нашето голямо откритие, защото Христо има обаянието на млад човек, който изключително добре работи с учениците. В първата трупа, учениците които се включиха, бяха едни от най-проблемните ученици в училището. Театралното студио така ги промени, така ги ангажира със своите дейности, че от най-непослушните станаха, едва ли не, лицето на училището. Те започнаха да се чувстват по-отговорни, започнаха да осъзнават, че излизайки на театрална сцена те стават лицето на училището. И промениха своето отношение не само към училището, но мога да кажа и към живота. Едни ученици, които аз лично съм привиквала в моя кабинет заради лоша дисциплина, заради безотговорно отношение към учебния процес, станаха съвсем различни и аз много се гордея с това.

Искам да кажа, че театралната трупа им съдейства като една методика, един педагогически подход който има невероятен заряд. Но голямата роля тук е на Христо Христов. Защото той всъщност ги „преформатира”, той смени вътрешните им нагласи, той смени отношението им към живота, отношението им към учебния процес. И разбира се, тези деца имат талант, който талант намери почвата, където да може да се развие. Тези деца, първата постановка която направиха „Час на класа”, смея да кажа че аз лично съм я гледала 3 или 4 пъти. И винаги, когато съм я гледала, толкова дълбоко ме е докосвала, че винаги съм се разплаквала. Същите чувства тя предизвика и на една национална конференция в гр. Силистра по гражданско образование, където беше представена пред много педагози от цяла България. И излизайки от театралното представление всички учители бяха изключително възхитени от играта на децата, от актуалната тема която представиха и въздействието което тази постановка имаше върху публиката и учениците в залата. Аз лично, когато съм ходила с ученици на театрални постановки на големите театрални трупи, винаги съм се възмущавала че от време на време учениците започват да шумят и някакви реплики започват да се чуват.

И когато направихме първата постановка имах такива притеснения. Голямо беше учудването ми по време на постановката - в цялата зала имаше около 400 деца и родители и граждани, но никой през цялото време не реагира негативно или да се чуват шумове и реплики. Така се случи после и със следващите постановки. Интересното е, че Христо като режисьор напипва проблематиката и онези теми, които интересуват учениците. Той умее да вкара такива елементи в сценографията, в режисурата, които да направят представянето на пиесата много емоционално, забавно, актуално, съвременно. Той направи така, че едно пиеса която е звучала със своята проблематика преди „100 години”, да звучи актуално и в днешни дни.

Затова безкрайно съм благодарна на Христо, за това което преви с децата от нашето училище. Аз мисля, и дори на него съм му казвала, че той е нашият посланик, нашият доброволец който повдига интереса и имиджа на нашето училище. Той също е наш ученик, завършил е нашето училище. А това пък показва, че той много е израснал след самото завършване на училището и показва как един човек може да се развие, ако му се даде възможност да разкрие вътрешния си творчески потенциал. Много ги подкрепяме и ще продължаваме да подкрепяме и трупата и Христо, защото е нашата „перла в короната”.

Димитър Пецов

Изкуството да се живее (II)

Изкуството да се живее (I)

Личностно развитие и гражданско съзнание, учебно помагало, част III (онлайн-издание)

Еретичните възгледи за образованието на Жак Асса и Иванка Топалова

За образованието, Автори: И.Топалова и Ж. Асса

„Учителят си личи навсякъде и завинаги”

Иронична забележка

Въпреки че от няколко години сме малко принудително в „заслужен отдих” след сумарно (за двамата) един век в училище, още сме обект на посочената сентенция – още в ежедневните ни разговори присъства глаголът „повтарям”. В няколко броя на сп. HUMANUS, посветени на образованието срещнахме странни (евфемизъм на чудати) твърдения, които ни предизвикаха да изразим и нашите еретични възгледи.

1. Винаги сме считали, че „в страни с голяма надморска височина се срещат повече върхове - в сравнение с останалите страни”. Затова през годините на фиктивната ни демокрация учителят е наказан като Сизиф, камъните които пренася, за да „повдигне” общото ниво, постоянно се свличат надолу (издателят на Humanus сигурно вече сам се е убедил в това). Веднага възниква въпросът „защо продължава да го прави?”. „Имало е едно време” (както почват приказките) в началото на нашата учителска кариера, гледахме един японски филм, преразказан отлично от един от върховете на българската поезия Валери Петров:

Японският филм (със съкращения)

На остров гол живеят двама и го поливат нощ и ден

Това е филма. Друго няма.

И вий скучаете край мен.

Сега вървете към вратите,

шумете, смейте се на глас

— докрай, додето разцъфтите,

ще мъкнем влагата към вас!

Ние обаче помним времената, които... пак нека да дадем думата на акад. Антон Дончев (в разговор с Хекимян по btV):

„Имаше време, когато Стефка Костадинова постави ненадминат до днес рекорд в скока на височина 2,09 м. и това днес е световния стремеж. Обаче пред България днес се поставя височина за прескачане 1,20 м., т.е почти височина на бягане с препятствия.” В същото „имало едно време” се провеждаше експеримент с една идеална образователна система, носеща името „Сендовска” – да, ама тя беше подходяща само за „елитни учители”(каквито трябва да бъдат според финландската система на подбор). След нея всички министри-реформатори влошават образователната система, защото „мимикрират” европейско мислене, но вътрешно запазват централизираното ứ управление. Ето например как се приема новият „реформаторски” Закон за предучилищното и училищното образование (публикацията е от 28.10.2015):

„... «Новият Закон за предучилищното и училищното образование създава реални условия за унищожаването на българското средно образование». Това се казва в декларация на секция "Педагогика и психология" при Съюза на учените в България, която бе изпратена до председателя на Народното събрание Цецка Цачева, президента Росен Плевнелиев, премиера Бойко Борисов, всички парламентарни групи, министъра на образованието проф. Тодор Танев и председателя на комисията по образование и наука в НС Милена Дамянова, която е и основен вносител на приетия от НС и обнародван закон.”

2.Въпреки 70% съкращение на броя на учителите спрямо 1989 г. млади хора не влизат масово в образователната система като учители. Когато се създаде ПГЕЕ –Пловдив (където започнахме да учителствуваме през далечната 1964 г.) средната възраст на учителите беше под 30 г., като няколкото по-възрастни учители-инженери се оказаха най-уважаваните бивши преподаватели на нововключилите се инженери (директорът беше на 29 г.). Това се наричаше „приемственост”. Колкото и да се „държеше на идеологията”, в така наречените „естествени” и „приложни” предмети това не можеше да се наложи. Надали можеше да се изисква в „Питагоровата теорема” или в „Принципът за съхранение на енергията” да се въведе „марксизъм” (макар че, без да сме били някога членове на БКП, нашето мислене не е „дясно”). Дори и преподавателят по философия (която също беше изключително „марксическа”) беше „широко скроен” и беше селекционер на училищния футболен отбор.

3. От „незнание” (не искаме да си мислим, че е умишлено) „умственият индустриален капитал” през последните 25 години е разпилян.

•Средното и младо поколение „бяга” в чужбина, поради липса на перспективи;

•Образователната система е вече „скапана” и не създава специалисти от високо ниво.

В средното образование „делегираните бюджети" налагат да се пишат тройки за да не останат учителите без нормативи и естествено – без заплати. По същия начин в университетите е достатъчно да получиш 3 на приемния изпит, за да влезеш – броят на кандидатите е по-малък от местата. При тази „мода” да се учи в чужбина, за какво са необходими на България 51 акредитирани висши учебни заведения. България не трябва да се стреми към първите места по брой ВУЗ-ове, а към първите места по рейтинг на ВУЗ-овете в света.

В онова „имало едно време” от 1964 г. имаше по 10 кандидата за едно място в тогавашния техникум и една петица в дипломата те оставяше в резервите. Подобно беше състоянието и в Електротехническият факултет на бившето МЕИ. Там преподаваха професори като Брадистилов, Златев, Балевски, Попов, Пенчев и още много световно известни имена, но останали в България, въпреки, че бяха възпитаници на западни университети. (Е, имаше и „привилигировани” студенти, но дори и те не можеха да минават лесно през „цедката”на авторитетите).

4. Да, Райна Кабаиванска не бива да пее в чалга-заведение, но тя направи майсторски клас в Софийската опера. А Софийската опера тази година гастролира с Вагнер („Пръстенът на небелунгите”) в неговата родина и „... Софийската опера, която е на гастрол в Германия, изправи на крака и професионалната критика, и публиката. Стотици ценители от цял свят последваха българските спектакли във Фюсен. В Бавария вече искат нова среща с нашата трупа, а в театър Фест-шпил-хауз вече са ангажирали трупата за октомври 2016 година.” Така че на върховете в точните науки трябват да се предоставят възможности за реализация у нас, а не да ги „харизваме” другаде и там да допринасят за развитието на вече „развитите” икономики.

5. Все пак в тунела видяхме малък лъч реална светлина, която трябваше да се опази. Това е един преамбюл към една интересна „Бяла книга за високотехнологична индустриализация”:

„В последните месеци на 2013 година по темата се заговори на срещи на Председателството на Съюза на икономистите в България (СИБ) с министър-председателя и заместник министър-председателя по икономическите въпроси, при които се постави за обсъждане проблемът за нуждата от нова икономическа политика в областта на индустриализацията”.

Да, ама правителството на Орешарски „допусна грешка” – заговори за „икономическа политика в областта на индустриализацията” вместо за „магистрали” или „какво друго да продаде държавата”. Да, изведнъж „местната олигархия” започна да проявява „национални интереси”, като всяка „нормална олигархия”и бързо ứ показаха къде е мястото ứ. На България е отредено да бъде „обслужваща” страна, т.е собствена индустрия и „индустриална интелигенция” не ứ е необходима. Нека си свикне с демографския срив (на трето място в света по смъртност и на 210 място по раждаемост), с последното си място в ЕС по доходи на населението и с много други подобни „благинки”.

6. Какво предлагахме тогава и защитаваме сега? Предметите в техникума могат да се подразделят така: хуманитарни, фундаментални естествени, приложни (теоретически и практически) и факултативни, свързани с изкуствата. В момента съотношението учители/ученици е 7 ученика на един учител (а преди беше 4 ученика на един учител). Следователно, при наличието на добри преподаватели, „екипи” от 4 човека могат да поемат клас от 28 ученика (а в предишно съотношение „екипите” щяха да бъдат от 7 човека) и да ги подготвят по всички предмети, като се съобразяват с нуждите на местното производство (което постоянно се оплаква от липса на подготвени кадри) и с изискванията на висшите учебни заведения (които ВУЗ-ове трябва да са значително по-малко на брой). Ако отпаднат делегираните бюджети и ако се поставят точни външни критерии за завършване, „екипите” учители ще се стремят към високи резултати на обучаваните, за да имат висок престиж. Именно от този престиж ще зависят титлите „старши” и „главен” учител (титлите ще се дават след всеки випуск), а не от „симпатиите” на директорите. Задължение на министерството ще бъде да разработи различни комплекти от учебни планове, от които „екипите” ще избират онези, които ат на изискванията на местните работодатели (програмите по тях ще се разработват от самите екипи). Освен това министерството ще трябва да разработи критерии за външна проверка на завършващите по различните учебни планове, като критериите ще се отнасят до 60% от материала по зададения учебен план. Критерии за останалите 40% от материала ще се определят и проверяват съвместно с асоциираните към образованието местни работодатели, които ще се задължени да осигуряват работа след завършването (естествено става въпрос за стабилни, а не за спекулативни работодатели). За да се насочи към ВУЗ, обучаемият ще трябва да покрие 60% процента от критериите, спуснати от министерството и поне 20% от критериите на работодателите - така бъдещият студент ще може да поработва свързано със специалността или да участва в проекти на ВУЗ-а.

7. Ние считаме, че нормалното състояние на ума е гениалността. При 100% изтощение на физическите сили (например след 100 годишна възраст), мозъкът му се изразходва само 5-10% в зависимост от интензивността на умствения труд. Това означава, че училището трябва да „обучава” как да се мисли творчески по всички обучавани предмети. Това означава също, че „екипите” от учители сами трябва непрекъснато да се запознават с новостите и с методите за обучаване в творчество, което ще е полезно и за самите тях. Не може да се очаква всички да станат върхове, но общото творческо ниво ще се покачи и следователно най-вероятно е, че броят на върховете също ще се увеличи.

8. Има и още един момент: ум без духовност, без емоцията на съпреживяването е опасен за обществото. Това повишава задълженията на преподавателите по хуманитарните науки и на факултативите по изкуствата. Въпрос е на постоянен контрол. Министерството трябва да се погрижи за създаване и постоянно подновяване на инструменти за контрол и на начини на въздействие, които да предоставя на училищните психолози, задължаващи ги да упражняват ежеседмичен контрол спрямо обучаемите.

Нарастващата агресия в училищата е абсолютно недопустима. За нейното преодоляване трябва да участват още две външни институции – църква и полиция. В настоящия момент и двете институции са дистанцирани от образованието. Църквата иска задължително „да има часове”, в които да преподава нещо си, или ако няма такива часове – сам трябва да потърсиш духовна помощ в църквата. Добре, че има един „отец Иван”, за да повярваш, че от църквата има полза. Заявяваме, че не сме религиозни, но с удоволствие можем да говорим за думите на Христос „да обичаш дори враговете си” или че „злото не се побеждава със зло, а с добро” или че „сме създадени по образ и подобие божие”. Простички приказки, с които добре подготвеният теолог (или свещеник) може да побеждава агресията. „Имало едно време” една преподавателка по литература, д-р Мария Благоева, която „вкарваше” такива прости приказки в уроците по литература и учениците ứ я „зяпаха” възхитено. Другата институция, полицията, се появява винаги „след събитието”. Пак в онова „имало едно време”, освен милиционерите, за които се разказваше, че професионалното им списание е с 30 бели листа, в милицията имаше и други. За техникума отговаряше жена-полковник, завършила психология, която 2-3 пъти в седмицата идваше в училище „на лафче”- хем на нея ứ беше приятно да пие кафе с нас (ех, пък тогава бяхме млади!), хем се интересуваше дали има някой ученик, с когото трябва да си поговори (след като се пенсионира на 50 г. започна да разпространява книги). Независимо от леко ироничния начин на разказа, не е лошо учениците да знаят, че техните учители са постоянни приятели с висш полицейски служител – това във всички случаи действа профилактично на агресията.

Пак се улавяме в „даскалство” - многословие с опит на методичност: първо, второ, трето... Е, затова се извинихме в началото, че сме „предизвикани”! Молим също да ни извините, ако не сте съгласни с написаното – самите ние не знаем дали сме съгласни! Имаше един разказ на Росохватски, който завършваше с „ако един робот почне да се съмнява и да пита, значи почва да мисли по човешки.”