петък, 18 август 2017 г.

Предстои излизането на новите книжки на списанията ИДЕИ и HUMANUS, приемаме поръчки за хартиеното им издание



Интелигентните млади хора четат списание HUMANUS...



Списание ИДЕИ все ще се чете!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

сряда, 14 юни 2017 г.

Корицата на новия брой на списание HUMANUS



А такава ще бъде корицата на новия брой на списание HUMANUS.

 Приемаме поръчки за хартиеното издание.

Цената е 5 лв. с цветни снимки и 2 лв. - с черно-бели.

сряда, 19 април 2017 г.

В крайна сметка животът е хубав - въпреки всичко


ЖИВОТЪТ Е ХУБАВ, А СПЕКТАКЪЛЪТ Е ИНТЕРЕСЕН

Ученици представят забранявана през комунизма пиеса

Своя начин да представят една известна пиеса на силистренска сцена в Драматичния театър на 18.04.17 г. намериха учениците от силистренската театрална трупа „Питър Пан”. Разбира се не без помощта на своя ръководител Христо Христов, който първо намира начин да адаптира и режисира произведението - за да бъде изиграно то от учениците. Но дори така поставена, постановката не се препоръчваше от самите автори за лица под 12 години. Не че имаше кой знае колко неприлични или страшни моменти, като изключим някои по-пиперливи реплики от света на големите, свързани с любовта и сексуалността, но присъствието на посланието за смъртта нямаше как да се избегне. А в оригинал пиесата-трагикомедия носи името „Самоубиецът” и, оказва се, съвсем самоубийствено е била написана от автора Николай Ердман – защото е била забранена в продължение на цели 60 години, може би най-дълго забраняваната пиеса в бившия Съветски съюз. И самият автор има интересна съдба - в даден момент от живота си е бил заточен от комунистическия режим в Сибир. Чак през 1987 г. пиесата за първи път е играна на московска сцена. А на българска сцена е поставяна от режисьора Александър Морфов със заглавие „Животът е прекрасен”, с Камен Донев в главната роля, като фокусът на пиесата, както подсказва и заглавието, е насочен върху позитивното и комичното.


И заглавието, което е „Животът е хубав”, и версията на силистренските ученици запазва фокуса върху позитивното в живота - въпреки негативните обстоятелства. Също и вниманието пада върху малкия човек, пълен обаче с необикновени и грандиозни планове за живота си. Главният герой Семьон Семьонович Подсекалников е лентяй и безделник, живеещ със семейството си в комунална квартира-изобретение на тогавашното съветско общество - една повредена и несъвършена постройка с обща тоалетна, с нейните жители, сблъскващи се с абсурдите и парадоксите на живота и отношенията в нея. Условия и отношения, които остро противоречат на пропагандния модел тогава за идеалното комунистическо общество - общество, в което всички живеят в добри материални условия, работят, не безделничат и не хитруват. И в тези абсурдни условия малките хора кроят своите необикновени и противоречиви на идеалното общество планове за живота и отношенията си.

Но какво може да ги обърка? Една смърт например! Както пише един друг майстор на литература и драматург Булгаков в „Майстора и Маргарита”, „Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното!"

И наистина, макар че започват комично, нещата изведнъж вземат трагичен обрат – главният герой, подтикнат от глад и от неспособността си да се реализира, внезапно осъзнава, че животът е ужасен и споделя пред близките си, че може сам да сложи край на собствения си. Това активизира реакцията на „обществото”, в комуналката нещата бързо се разчуват – и нейни различни представители, интелигенти, свещеници, търговци, леки жени, се нареждат около героя. В крайна сметка планът му не успява, както не успява и хитрият му план да се научи да свири на туба и да печели много пари по лесен начин. И в крайна сметка животът е хубав - въпреки всичко. А спектакълът е интересен защото се играе от ученици и нещата от техните уста звучат интересно, особено когато не са живели в епохата на така нареченото идеално общество.


А от фокусиране върху позитивното в живота, въпреки всичко и особено сега, имаме нужда всички – и малки и големи хора.

Димитър Пецов

ЖИВОТЪТ Е ХУБАВ по „Самоубиецът" от Николай Ердман

Режисьор - Христо Христов
Сценограф - Живка Ковачева
Освтеление и театър майстор - Иво Айрасиян
Музикално оформление - Иво Сергеев
Плакат - Николай Павлов
Снимки - Айхан Мехмедов

Участват: Арсен Огнянов, Виктория Петкова, Иван Недев, Мирела Йорданова, Преслав Момчев, Лидия Стефанова, Виктория Бенова, Димитър Маринов, Иво Стойчев, Моника Костадинова, Ана-Мария Атансова, Мерткан Бейзат, Габриела Андреева, Свилен Георгиев, Симона Генадиева, Грета Няголова, Стелиана Ивайлова, Жени Маркова и други.

четвъртък, 6 април 2017 г.

Ключът за промяната към по-добро е в нас самите!



„Единственият начин да успееш е да действаш!“ 

Или защо силистренски ученици създадоха свой клуб в своето училище? 

Може ли да има в България истинска промяна в образователната система и в училището, която обаче да не инициирана от горе-надолу - от министерства, чиновници и административни ръководители, а от от долу-нагоре - от самите ученици? Може би отговорът на този въпрос дават група ученици от силистренската природо-математическа гимназия ”Свети Климент Охридски”. Осъзнали, че ключът за промяната към по-добро се крие в тях самите – в тяхната активност и гражданска позиция – те по своя инициатива през тази учебна година създават в училището си ученически клуб като форма на ученическо самоуправление – със свой устав, с органи на управление и го наричат „Епсилон”. За идеята и за създаването на клуба, за принципите на организация и за дейностите които ще развива, разказва председателят му – ученикът от 10-ти клас Толга Абедин: 

Каква беше идеята за създаването на такъв клуб? 

Идеята за създаване на клуба дойде от желанието на членовете ни да бъдат полезни за обществото и да развиват дейност в полза на другите. Създадохме „Епсилон” с цел да разнообразим и подобрим живота в училище.

   

А защо точно в училище?

Ами ние прекарваме там повече от 6-7 часа на ден и създадохме „Епсилон” с цел да разнообразим и подобрим живота в училище. Училището е като наш втори дом. Всеки иска неговият дом да е най-добрия или най-красивия. Ние искаме да поддържаме това първенство, защото смятаме че учим в най-елитната гимназия в цялата област. „Епсилон” първоначално беше създаден като неформална ученическа група, а по-късно стана неформален ученически клуб, след като се включихме в националната мрежа TimeHeroes. Имахме голям избор от статути за „Епсилон”, но единодушно решихме да сме неформална група, а впоследствие клуб - защото ще е по-добре за нас; понеже все пак сме току-що прохождаща организация и неформалната среда ни предоставя чудесни възможности да реализираме идеите си.


Какво ще промени в училище и какво ново ще внесе в него клубът? 

Чрез нашия клуб ние бихме искали само да поддържаме високото ниво на нашето училище и разбира се да го вдигнем още по-високо. Ние имаме едничката цел да работим в полза на ПМГ и неговите ученици. Какво бихме искали да добавим в училище? Не можеш да промениш нещо, което ти харесва, но бихме искали да въведем в училище ежегодни традиции, като например танцови вечери. Какви идеи имате и към какви дейности сте се насочили? Дейностите ни са разнообразни. Все още нямаме специална област, в която да се насочим, но едно е ясно – работим в полза на учениците на ПМГ ”Свети Климент Охридски” и ще направим всичко нужно за тяхното добруване. Ние винаги сме насреща да помогнем с всичко, което можем. Досега наши членове се включиха активно в някои инициативи в училище, като Денят за борба с тормоза в училище (Денят на розовата фланелка), както и в някои информиращи събития. Организирането на образователни събития и повишаването на информираността е една от посоките на нашето развитие и планираме дейности в това отношение за съученици си. Също така, една от областите в които се насочихме - и с това вече излизаме извън пределите на училището - е доброволчеството. За целта се свързахме със TimeHeroes. Това е национална мрежа на неформални доброволчески клубове.

 

Как реагираха съучениците на идеята за клуба? 

Реакцията, разбира се, беше положителна. Всички, които чуха за нас се интересуваха и разпитваха за нас: какви са целите ни, защо сме създали клуба, могат ли да се включат и др. Първоначално клубът се сформира чрез приятелски връзки и в него бяха поканени хора с креативно мислене и идеи. Абсолютно всички поканени се отзоваха и заедно създадохме клуба. 

Какви изисквания има към членовете и кой може да стане член? 

Всеки може да стане член на „Епсилон” - стига да има свободно време и да е сериозен спрямо задачите си, които ще изпълнява. Имаме си устав, чрез който приемаме нови членове. Постъпването на нов член се гласува от старите членове, като първо новият член се представя. Представя и мотивите си - защо иска да влезе в Епсилон и ако повече от ½ гласуват „За” той става член на клуба. Но тук трябва да допълня, че сега сме в процес на промяна на устава и кандидатстването малко ще се промени. Например досега само ученици от 8, 9, 10, 11 и 12 клас можеха да членуват, но сега чрез менторство от наша страна могат да постъпят и по-малки.

Как реагира училищното ръководство на самоинициативата ви, подкрепи ли я?

Абсолютно да. Без подкрепа от страна на ръководството клубът нямаше да е такъв, какъвто е сега. Наш ментор е нашият педагогически съветник, който ни помага - координира и подкрепя всяка дейност, с която се наемем да работим. Също така ни беше предоставен кабинет, което е в голяма наша полза, защото можем да си инвентаризираме всичката документация и материалната ни база. Също така там работим по дейностите си и през междучасията, а това е невъзможно в класните стаи. 

Името Епсилон какво символизира? 

Епсилон е гръцка буква и за нас тя означава много. Ние виждаме в тази буква два кръга, които нежно и хармонично се докосват. Ако се обединят, могат да създадат символа за безкрайност. А и може би тук имаше леко влияние на председателя на „Епсилон”, защото той обожава физиката, а „Епсилон” има връзка с нея. :D 

Има ли девиз клуба? 

„Единственият начин да успееш, е да действаш!“ това е нашият девиз, който е вписан в устава ни като член 1 точка 1 (1. 1)


Как се организира работата в клуба? 

Както вече споменах, ние си имаме устав по който се водим. Събираме се всяка седмица във вторник, а понякога и повече от един път. Водим се по дневен ред, предварително изготвен от секретаря на клуба. В този дневен ред всички членове внасят идеи и предложения. Заместник-председателят ни отговаря за известяването на всички за събранието или ако няма да имаме, за това че няма да имаме. Председателят води заседанието, а в края всички се подписват в протокола. Когато работим по дадена дейност най-често си създаваме работна група, която отговаря за дейността, но разбира се тя се води по решенията на всички. Работната група се събира толкова пъти колкото е нужно. Председателят следи работата на работната група, а ако са повече координира работата им. 

Какви дейности ви предстоят сега? 

Имаме много идеи. Сега пред себе си сме поели инициативата да посетим старческия дом на Силистра, за да донесем ястие и на възрастните хора. Също и за деня на земята, да заведем 5-ти клас в НАО „Галилео Галилей” (обсерваторията в града) - за да се запознаят с прекрасната наука астрономия и специално с нашата планета Земя. Също така уредихме среща с регионалната библиотека „Партений Павлович” - за да обсъдим бъдещи съвместни дейности. 

Ето и членовете на клуб „Епсилон” от ПМГ”Св.Кл.Охридски”: 

1. Толга Али Абедин – Председател 
2. Диана Кьосева Снежанова - зам.-председател 
3. Петър Пламенов Петров – зам.-председател 
4. Кристина Атанасова Атанасова - Секретар 
5. Иван Иванов – Отговорник по спазването на законите и правилниците 
6. Владислав Александров Костов - дизайнер 
7. Гюрел Гюнер Февзи - консултант 
8. Димитър Атанасов - дизайнер 

Интервюто взе: Димитър Пецов

четвъртък, 23 март 2017 г.

Представяме ви Владислав Костов - един новаторски и творчески мислещ млад човек


КОГАТО ИМА ЖЕЛАНИЕ, ИМА И НАЧИН!

Защо силистренски ученик създаде електронно приложение „Виртуална разходка” за своето училище?

Ученикът от 12-ти А клас на силистренската природо-математическа гимназия „Климент Охридски” Владислав Костов, малко преди да я завърши създаде специално мултимедийно приложение - 3D анимация, чрез което бъдещите кандидат-гимназисти вече ще могат да разглеждат класните стаи, кабинетите и материалната база на училището и така да придобият представа как то изглежда отвътре.

Самият Владислав не е програмист, а математик – от математическа паралелка, но това не е проблем за него. Защото както сам той казва обича да предизвиква себе си - като се впуска в нови и непознати области, в които няма никакъв опит и знание. Това е неговата мотивация и „неговия начин”. Защото неговият девиз е: има ли желание, има и начин!


Иначе извън математиката той проявява силен интерес към компютърните науки и програмирането - като търси тяхното приложение и в реалността, чрез създаването на полезни продукти. Така, изучавайки една нова програма на своя компютър, му хрумва идеята да я използва за нещо конкретно и приложимо. И, разбира се, от полза за училището. Тази творческа идея прераства в проекта „Виртуална разходка в моето училище”. Владо я представя пред ръководството, откъдето оценяват полезността на проекта и от тяхна страна получава съдействие за реализирането му.

Нека уточним нещо. Такива проекти обикновено се създават от колектив от ученици или студенти и обикновено по инициатива на преподавателите или ръководителите. По-редкия случай (и засега май изключение) е когато ученик прояви самоинициатива, настойчивост и организира сам нещата. А напоследък създаването на такива продукти става най-вече по повод изпълнение на европейски проекти. Което е свързано с усвояването на определени пари, за което се изработват и огромно количество документи. И много често парите са единствената мотивация за подобни проекти, на принципа – "има едни пари, дайте да направим нещо!".

А какви ресурси е изисквал проектът на Владо?


Никакви. Освен желанието му, което той е имал в изобилие. Чрез него е намерил и начина. А конкретно осъществяването на идеята е отнело известно време - за да се научи да работи с програмата Unity3D, с която да направи 3D анимацията. Освен това при създаването на самата „разходка” Владо е имал нужда от скици и планове с размерите на сградата. И те са му били предоставени от училището. Също така е направил и снимки отвътре на сградата - като целта му е била виртуалната реалност на училището да се доближава максимално до истинската – с други думи да го представя в най-автентичен вид.

Каква ще е ползата от виртуалното приложение?

Според автора „разходката” е създадена най-вече за учениците, които биха искали да учат в училището (а също и за родителите, които биха записали детето си) да придобият актуална и атрактивна 3D представа за условията на обучение - без да се налага да обикалят в сградата. А програмата, с която е изработил приложението, по начало е за създаване на игри. Ето защо и визията на разходката се доближава до възприятията на учениците, формирани в повечето случаи днес от някои популярни компютърни игри. Но това би могло да бъде само началото.


Идеята дори в този начален вариант съдържа в себе си потенциал за надграждане. В разходката, освен материалната база, в бъдеще могат да се интегрират и добавят други елементи - като например философията на управление и обучение на училището (която сега е на документи, а кой ще си губи времето да ги чете!). Но под формата на разходка-игра, например представете си как влизате в една от виртуалните класни стаи и на дъската виждате надпис: „Тук, по време на час, учениците могат свободно да изразяват това, което мислят!”. Или в някоя от лабораториите да ви посрещне микроскоп, през който да погледнете и да прочетете: „В нашето училище обучението по природни науки не е само теоретично!”. Или пък да влезете на заседание на ученическия съвет където пише: „Мнението на учениците се чува!” и т.н.

Очаква се приложението да бъде на разположение на интернет-страницата на гимназията - където всеки ще може да направи своята виртуална разходка.

Но ползата от идеята не е оценена само от училището. Оказва се че интерес към интерактивната анимация на ученика вече проявяват и други образователни институции на територията на града. Пак със същата цел – да представят по виртуален начин за учениците материалната си база и начина на обучение.


А кое въобще е накарало ученика да се занимава с проекта?

На първо място проектът е резултат не толкова на програмиране, колкото на философия. За Владо самостоятелната образователна стратегия, която той смята че всеки ученик трябва да развие паралелно с обучението в училище, ще доведе до реален успех и след дипломиране. Воден от същата философия той вече е избрал и как да се развива след завършване на гимназията. Решил е да учи програмиране в добилия напоследък в България популярност университет за софтуерни специалисти „СофтУни” - където начинът на обучение цели чрез проекти и упражнения да се усвоят умения, а не да се получи диплома. Така Владо вижда своята алтернатива, желаейки да се развива в България, а не да бяга в чужбина.

Защото когато има желание, има и начин!

Димитър Пецов

петък, 17 февруари 2017 г.

Книжка 1 (13 от създаването), година IV на списание HUMANUS

Приемаме поръчки и за хартиеното й издание. Днес списанието заминава за печатницата, до ден-два трябва да си го поръчате... Цена с цветни снимки: 5 лв., с черно-бели: 2 лв. 68 страници. Приятно четене, приятни размисли!

петък, 6 януари 2017 г.

Ами ако Златка е права, ами ако ние грешим?!



А ДАЛИ ЗЛАТКА НЕ Е ПРАВАТА, А ПЪК НИЕ ДА СМЕ ОТ ГРЕШНАТА СТРАНА?

13-годишната Златка от Сливен роди дете и това се превърна в новината за Новата година. Как се възприе? Образованото културно общество го възприе като аномалия, трагедия, престъпление и т.н. И в този дух бяха публикациите, репортажите в медиите – колко лошо е това, какви черни сценарии очакват родилата – бедност, мизерия… жалка картина.

Малолетната родилка обаче не гледа така на нещата. Оказа се, че тя е желала бебето и… О, Боже!!! … безсрамницата на въпрос на репортер дали смята, че това е нормално и други нейни съученички да тръгнат по нейния път, тя отговаря с "Да… аз го исках!". И родителите и роднините също мислят по този начин, радват се. Смятат, че тя вече не трябва да ходи на училище - защото има дете и трябва да го гледа. С други думи в ценностната система на тези хора децата и семейството са на първо място, а не образованието и кариерата.

Вие как мислите, кое е по-важното? Случаят дава повод да се замислим за много неща, включително върху собственото си мислене и поведение като достойни членове на едно цивилизовано общество. Ако на повечето хора, принадлежащи към „високо образованата популация” в това общество им се зададе абстрактно въпроса: Кое има по-важно значение и трябва да е на първо място – семейството и децата или образованието и кариерата? Как мислите, че биха отговорили? Колебаете ли се?

Бихте ли отговорили като Златка категорично, кое е на първо място във вашата ценностна система? Ако отговорите категорично, че на първо място е образованието и кариерата, не е ли това престъпление срещу децата и семейството? Ако се колебаете, всъщност май имате проблем - не сте наясно какви са ви ценностите, което означава че образователната система не ви е дала отговори на важни проблеми.

Остана третата възможност: да мислите като Златка и да я подкрепите. Но тогава има вероятност цивилизованото образовано общество да ви заклейми като нарушител на установения порядък, по същия начин, по който първоначално не се е гледало с добро око на жените, които са искали преди време да ходят на училище, да се образоват.

И наистина, като признак за развитието на цивилизацията с течение на времето се е възприел критерият за образованост на индивидите. Това може да се отнася за цивилизацията, но биологичните закони диктуват друго: основен признак за бъдещето на една популация е раждаемостта, не образоваността. А признаците за развитие на, ако можем да я наречем „образоващата се популация” в нашата страна, не са никак добри. В ценностния модел на развитие на съвременното общество образованието и кариерата категорично стоят преди децата и семейството. Това е мантрата, която се повтаря непрекъснато.

Но не винаги е било така. Като изключим особеностите, характерни за етноса на Златка - женитби на малолетни, купуване на булки… и т.н., акцентът върху раждането на деца и отглеждането им, а не върху нещо друго, е бил част от образователния модел на обществата преди да се появи промишлеността и индустриализацията. Обучението на младите момичета да плетат, да тъкат, а на младите момчета да вършат мъжката работа в една къща е имало за цел отглеждането на родените деца, на увеличаването и развитието на популацията. То е било свързано именно с това, защото старите, които ние сега мислим за необразовани и които все са се месели с наставления, винаги са знаели че най-важното за оцеляването на една популацията е раждаемостта и семейството. Че ако се наруши балансът, популацията ще изчезне или ще настъпят неблагоприятни последици в нея.

Затова и браковете са се сключвали на младини и децата също са се раждали на младини и по повече. Какво се случва сега. Отново имаме образователен модел. И какво ни учи той. На учениците от най-ранна възраст се внушава, че образованието е най-важното нещо, защото от него зависи успеха в живота, щастието и т.н. Това и нищо друго. Можем да наречем този модел на развитие „образователно кариерен”. На ценностно равнище той включва обучение в компетентности, които нямат пряка връзка със дома и семейството. Никой в училище не те учи как да изграждаш дом и семейство, кога е подходящо да се ожениш и т.н. Тези неща не влизат в кръга на образованието. Влизат други, като например как добре да слагаш презерватив - за да предотвратиш евентуална нежелана бременност.

Да, бебетата са нежелани в ученическия период и затова примерът на Златка, която насърчава съученичките си с „Да, исках го!”, трябва да бъде заклеймен. Бебетата обаче, по принцип и след това стават нежелани, защото пречат на образователно кариерния модел на развитие, защото образованието на съвременния човек е дълго, а кариерата изисква отдаденост и така до старини. Така че младите хора от образоващата се популация мислят за деца след 25-30 години и нагоре. Сравнено със Златка, все едно баби да раждат деца. И то по едно, а в най-добрия случай две. И така популацията застарява и даже изчезва.

Но не са само тези последиците. На практика липсва образователен модел насочен или свързан със семейството. Една от причините разводите да растат е необразоваността относно семейството. Моделът на образование е насочен към развитието в корпорацията, в институцията, семейството и децата вече не са институция. Съдейки по изказванията на Златка и нейните роднини обаче, за тях, са. Малолетните са се взели, но нямат сключен граждански брак, незаконно е. Обществото на образоващите се ги съди, но самите образоващи се пълнолетни също вече избягват да сключват граждански брак – както казахме семейството не е институция, няма образователен модел и в днешно време семействата се изграждат на основата на интуицията – щом се обичаме, това е достатъчно, и пак по интуиция се разделяме...

Не е неморално. Неморално е това, което правят такива като Златка – да придават по-голяма ценност на неща различни от образователно кариерния модел, който изисква преданост до гроб, учене през целия живот - за да се реализираш на пазара на труда, да бъдеш конкурентоспособен и други подобни ценности.

Но както се вижда биологичните правила се различават от обществените – въпреки развитието на цивилизацията развитието на популацията все още зависи от раждаемостта и това е жизненоважно, особено за застаряващата и изчезващата, каквато май се оказва българската.

Какво би станало, ако една българска ученичка забременее на 15-16 и реши да си гледа детето и започне да говори подобни срамотии като Златка от Сливен: "Да, исках го! Радвам се! …"?! А-а-а-а-а това могат да го правят само примитивни и необразовани индивиди, българските момичета не могат, не трябва.

Ами ако изчисленията за развитието на българската популация показват, че всъщност точно така трябва да се постъпва, за да се промени тенденцията на застаряване и самоликвидация? Защото стимулите с пари, с бонуси и кариера, не са подействали никъде, където е липсвала подкрепяща морална среда, в която бебетата имат значение. И в даден момент нищо друго освен това.

И така, като се замислим, дали Златка не е правата, а пък ни да сме от грешната страна?

Димитър Пецов

Пазарът на труда и достойнството да бъдеш свободен



ИМАМ АЗ ЕДНА МЕЧТА – ДА СЕ РЕАЛИЗИРАМ НА ПАЗАРА НА ТРУДА!

Всъщност аз не знам къде се намира това вълшебно място, обетована земя, където текат реки от мляко и мед. И учителите не знаеха, но от малък ме закърмиха със стремежа към него, и най-вече със стремежа да отговарям на неговите изисквания. Да отговарям на изискванията на пазара на труда, това беше целта на годините учене в училище. Защото, ако случайно не отговориш на тях, може да ти се случи най-страшното нещо в живота – да не влезеш в рая, тоест да не се реализираш на пазара на труда. Затова отрано ме ориентираха за тази именно висша цел в живота на човека – да се реализирам на пазара на труда и най-вече за неговите изисквания.

А моите изисквания? Те нямаха значение, човек трябва да е смирен и да приема участта си такава, каквато му е отредена от живота. А в този случай моята роля беше да бъда „работна сила”, такъв термин използваха в програмите за подготовка за пазара на труда – програмите за кариерно ориентиране. „Работна сила”, хм, звучи ми малко като „оръдие на труда” или как беше?... А, спомних си, от Аристотел е, „говорещо оръдие на труда”. Говорещо оръдие на труда, готово да бъде използвано - работна сила, дошла подготвена от училището и ако има късмета и благоволението на работодателите, ще се реализира на пазара на труда.

А как се печели това благоволение? Високите изисквания на пазара на труда, първо, се печелят с необходимата умствена настройка. Защото има хора, които, ама са съвсем разстроени, много неориентирани още от училище. Те първо не знаят за какво са там. Те си мислят, че са там за да се учат на знание, да се развиват като личности, да задоволяват своите потребности… и т.н. А всъщност за какво сме там? За какво се трепем да учим, защо треперим на тестове, изпити… з-а-р-а-д-и п-а-з-а-р-а н-а т-р-у-д-а!

А защо трябва да треперим? Защото мястото ни на пазара на труда съвсем не ни е гарантирано. Ето затова трябва да треперим и да се подготвяме. Затова и много от нас треперят на интервютата за работа, а и след това, като ни вземат на работното място робовладелците, пардон, работодателите, защото винаги може да ни уволнят. Извинявам се за грешката, ние отдавна не живеем във времената на говорещите оръдия на труда на Аристотел, днешните робовладелци се наричат работодатели, а ние сме „работна сила”, вече няма „пазар за роби”, има „пазар на труда”. Там те оглеждат на външен вид – преценяват те дали ставаш за работата, четат ти „CV”-то, „Мотивационното писмо”, Препоръки. Понякога са любезни, понякога груби, но трябва да знаеш, че ти не си единствен, уникален и неповторим, има много други като теб, които се борят за място на пазара на труда.

Тези, които се мислят за уникални и неповторими, стоят навън. Как оцеляват? Веднъж срещнах един такъв, писнало му да ходи на интервюта за работа, разбрал, че не може да отговори на изискванията на пазара на труда и вече не му пукало, но бил щастлив. Бил щастлив, нещастника му с нещастник, защото вече нямало от какво да се страхува; разбрал че не става за наемен работник, благодарил на пазара на труда, че му отворил очите и сега работел за себе си. Понякога печелел повече, понякога по-малко, но вземал сам решенията, бил самостоятелен, не разчитал вече някой друг да го ориентира в живота, в кариерата, да го консултира, да го дундурка... сам се ориентирал и знаел, че отговаря единствено пред себе си, пред ничии други изисквания.

Такива самостоятелни хора Аристотел май ги наричаше свободни. Ние днес ги наричаме изключения, грешка на системата, те са като Нео от филма „Матрицата”, излезли са от нея и са видели каква е истината, разбрали са, че пазарът на труда не е райска градина, той даже не е реално място, а една илюзия за подреден живот, подреден и проектиран от други.

А отвън е хаосът… хаосът е за тези, които не се страхуват да се ориентират сами в живота, които са достойни да бъдат свободни.

Димитър Пецов