Ето една многозначителна история, показваща трагичната истина за намиращото се в кошмарна агония българско образование:
През 2014 г. излязох с инициативата да започнем издаването на списание за съвременно образование, за насърчаване на духовното и личностното израстване и укрепване на младия човек. Нарекох това списание HUMANUS и издадох сигналния екземпляр. Идеята ми беше това да е трибуна, в която да могат да се изявяват авангардно мислещи учители и също така най-вече самите ученици, да пишат есета, да разказват за вълненията и тревогите си. Издадох първата книжка със свои средства (от скромната си учителска заплата, аз съм учител по философия и гражданско образование с многогодишен опит) и изпратих по една книжка във всички пловдивски училища със съпроводително писмо, в което поканих колегите да се включат в инициативата и да призоват учениците си да сторят същото. И знаете ли какво стана тогава.
Не откликна на призива ми НИТО ЕДИН УЧИТЕЛ!!! Да, нито един! Помолих също началничката на РИО да призове директорите да подкрепят инициативата - нищо, никакъв отклик, пълно мълчание беше единственият ефект! И в България (всичко имам обичай да представям в блога си и във Фейсбук) никой не ме подкрепи, пардон, откликна истински само един човек: Димитър Пецов от Силистра, който, доколкото ми е известно, не е учител, а е просто интелигентен човек, милеещ за образованието (той стана постоянен сътрудник, направи великолепни интервюта с много интересни личности, представи новостите, които те са предприели, той осигуряваше и снимките на корицата, сам написа чудесни текстове за образованието и пр.) Да, само един човек ме подкрепи - и ние с него издавахме списанието цели 5 години (в най-добрите години издавахме по 6 книжки годишно). Иначе отникъде не дойде подкрепа или участие в списването на списанието. Прочее, имаше един ефект: мен за първи път ме уволниха от работа, една самозабравила се и не знаеща на кой свят директорка ме опраска, демонстрирайки пълната си неадекватност спрямо времето, в което живеем.
В тия години аз продължих да издавам списанието, независимо че през по-голямата част от времето бях безработен, издавах го дори със средства от... обезщетението ми за безработица. Отникъде не дойде подкрепа и участи, включително и от хората, които се афишираха като дейци, радетели и борци за ново образование в България (някои прекалено авангардно мислещи новатори просто ми заявиха, че в епохата на интернет нямало вече нужда от такива остарели неща като списания - и като... книги!) Както и да е. Но сега идва времето за осмисляне на случилото се (от няколко месеца не издавам списанието поради това, че съм вече без никакви средства за съществуване). Ето и въпроса ми, който ще ви подпомогне да схванете какво всъщност се случи:
Давате ли си сметка какво значи и какво показва това, че нито един деец на пловдивското и на българското образование не се включи в инициативата за издаване на едно списание за съвременно образование? (И за насърчаване на духовното и личностното израстване и укрепване на младия човек!) Нито един! (Тук мога само да посоча едно-две изключения, потвърждаващи правилото: примерно г-н Райчо Радев от Перник, бивш учител по философия и бивш директор на училище, единствен ме подкрепяше в началото! Г-жа Мария Василева от Пловдив, пенсионирана учителка по френски език, също ме подкрепяше и ме подкрепя!)
Ако някой може да изрази с думи какво показва, какъв и смисълът на този наистина потресаващ факт, който ви посочих, аз ще му бъда благодарен много!
Желая ви хубав ден! Бъдете здрави! А списанието HUMANUS няма да умре само ако все пак са намери една малка групичка хора и личности, която да го спаси, ала това едва ли ще се случи. Нищо де. Нека да е така. Здраве да е само. Аз докато дишам ще продължа да правя нужното. Засега възнамерявам да спра (временно) само хартиеното издание, но да продължа с електронното онлайн-изданието). Ще видим де. Скоро всичко ще се разбере...
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...