ТЕАТРАЛНА ПЕДАГОГИКА ИЛИ КАК ГО ПРАВИ ИЦО
Репортаж от мястото на събитието – Димитър Пецов
Попаднах почти случайно пред вратата на театрално студио „Артистик” в обединения детски комплекс - ОДК на Силистра (нещо като младежки дом), залутан в търсене на едни художници. Привлече ме глъчката, която се чуваше зад бялата врата. Гласове на малки деца и на ръководителя им Христо Христов или Ицо – човек с разностранни интереси и таланти, но известен най-вече като актьор и театрален режисьор, който обучава децата и младежите от града в магията на театралното изкуство. В началото на лятото присъствах на едно представление на голямата сцена на местния театър, поставено от него с гимназистите от училището по икономика и вече имах някаква представа какво може да постигне Ицо – истинско представление на високо професионално ниво с непрофесионални актьори – с ученици. Сега не знаех каква „пиеса” ме чака зад бялата врата, но реших като Алиса в страната на чудесата да последвам белия заек и влязох през нея.
В стаята беше пълно с превъзбудени емоционално деца, а срещу тях Ицо преподаваше урока. Попитах дали мога да остана и той ме покани: Да, заповядай… Но в момента, в който седнах отзад, започна да ме завладява магията на ставащото вътре в стаята. Не виждам друга дума, с която да опиша това. Не ми остана време да разсъждавам - защото веднага станах като тях, като един от тях. И това беше от магията. Те ме включиха в тяхната игра - Ицо и децата – а аз не можех да се противопоставям.
На черната дъска имаше написани ключови думи от урока като концентрация, емоционална памет, въображение, работа в екип и т.н. които ми се видяха доста сложни понятия за такива малки деца, но начина на водене на Ицо беше много интересен, защото те бяха много увлечени в това, което правят със своя учител. Не можеха да стоят на столовете си, защото постоянно стояха полуизправени и с вдигнати ръце, за да кажат нещо, с което да вземат участие в урока. Идеална педагогическа ситуация, а? Ицо беше успял да спечели пълното им внимание и дори сложните термини, които използваше за едни 8-годишни деца, не бяха проблем в комуникацията.
След това той раздели децата в две групи и ги подреди една срещу друга за игра, която включваше упражнения за сценична комуникация, които бяха доста интересни: едните викаха „наше рало”, а другите им отговаряха „ваше рало”, после по тихо и накрая го шепнеха, после пак викаха… и т.н. Ицо се опитваше да включи и мене в представлението - да ми намери ролята в пиесата. Това ми хареса. Вече не бях гост и наблюдател, а част от магията на пиесата. А Ицо беше режисьорът-магьосник. Във въздуха се усещаше прилив на енергия между участниците. Енергия, която превръща групата хора в една общност, която заличава разликите във възрастта и прави децата големи, а големите като деца. В малкия обем на стаята нямаше празно пространство, а всичко беше пълно - всички бяха преизпълнени с магията. Исках да я уловя и запазя и затова направих някои снимки с таблета си.
След като приключи урока някои от децата отидоха да прегръщат магьосника. Никое дете не му вика „господине”, макар че е мъж над трийсетте - всички му викат Ицо. Но не е от неуважение. Те не го уважават. Те го обичат.
Децата очевидно бяха щастливи на това място и се чувстваха добре от това, което правеха в съботния предиобед, макар да беше още едно допълнително натоварване в и без това натоварената им седмична програма. Но това, което ставаше тук, ги разтоварваше и зареждаше с енергия, изпълваше ги с емоция. Това бе много различна ситуация от обикновеното училище-мъчилище, където атмосферата често е „заредена” с дефицит на какво ли не – дефицит на внимание, емоции, отношение... Тук всички бяха увлечени от начина на Ицо, от нещата, които казваше, които правеха заедно. И това ставаше спонтанно и без принуда. В даден момент и на мен ми се прииска да присъствам редовно като ученик на тези уроци - да си намеря и аз ролята в тази пиеса…
В „междучасието”, преди да дойде следващата група деца, сядаме с магьосника да си говорим за нещата, които прави. Децата ми предлагат кафе или чай - те по принцип се чувстват като домакини в това място – а Ицо ми разказва откъде е тръгнал и какво предстои. Започнал е преди 4 години като обикалял по училищата да събира деца и младежи за трупите си. Сега вече няма нужда да го прави защото всички са наясно, и децата и родителите какво става и какво се постига. А постигнатото не е малко. Специално тази трупа, „Артистик”, включва три възрастови групи от 1 до 12 клас и съответно воденето изисква различен подход към всяка група. И разбира се много отдаденост. Ицо го е постигнал. Успял е да отдаде себе си на това, което прави и децата го усещат; затова и го приемат.
Отделно от това той води още една група от гимназисти в друга театрална трупа, „Питър Пан”, към училището по икономика „Атанас Буров”, с които поставя пиеси на голяма сцена като „Глупаци” от Нийл Саймън, която вече премина успешно и „Скъпа Елена Сергеевна” от Людмила Разумовская - постановка, която предстои скоро. Не знам колко са хората, които биха се справили с толкова разнородни задачи по този начин: с организиране, режисиране, педагогика и т.н. Това за мен е уникален феномен.
Питам Ицо на какво иска да научи децата – Да бъдат добри актьори ли? Не - отговаря ми той – да бъдат добри хора. В школата му най-вече се възпитават ценности - насърчава се доброто у всеки и всеки насърчава доброто у другите. А театърът е средството.
Как Ицо набира своите ученици – търси най-талантливите ли? Не, талантът на учениците не е толкова определящ, колкото е определящ талантът на ръководителя, на режисьора, да намери мястото на всеки - подходящата за него роля в пиесата.
Нещата стават добре, когато всеки е на мястото си и е в своята роля.
Мисля че и ако в живота използвахме подхода на Ицо може би щяхме да сме едно малко по-успешно и щастливо общество.
Остават около 15 минути преди да започне занятието със следващата група деца, които са по-големи. Те вече са тук. Ицо ми казва, че обикновено идват по-рано - защото нямат търпение. Всички сядат около масата въоръжени с папки текстове на детска пиеса, която ще се репетира. Нещата стартират. Започва се приказка за змейове, за вълшебства и за магии…
А аз ставам и казвам довиждане на моите домакини. Напускам стаята малко унесен, все още под влиянието на магията и мисля, че тази пиеса трябва да продължи да се играе, да се включват още герои, да се раздават още роли от режисьора – от магьосника Ицо.
Браво!!
ОтговорИзтриване