ПАК ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ… СЛЕД МНОГО ГОДИНИ
Началото на учебната година е, класната стая е пълна отново с ученици, звънецът бие, учителят влиза, а учениците стават прави за да поздравят един авторитет - авторитет от когото се боят, но и когото уважават, пред когото благоговеят… Не, това не е класната стая на днешно училище. Това е класната стая в спомените на възпитаниците на силистренското педагогическо училище от випуск 1961 г., които си дадоха среща на 17-ти септември в една от залите на силистренската художествена галерия. Зала 3, която в онези години е била класната стая, а самата сграда на галерията едно от първите в страната, построено през 1892 г. с дарения от силистренци, педагогически училища, се изпълни отново с гласовете на своите пораснали деца. Сред експозицията на платна на известни художници „учениците”, много от които след завършването му стават учители, възпитатели, образователи и обществени дейци, съживиха с присъствието си и с разказите си едно друго време - сурово като силистренската зима, но и топлено тогава от пламъка на юношески пориви, на идеализъм, на наивност, на блян за едно светло бъдеще… бъдеще, затрупано сега от пепелта на изминалите години и настъпилите промени.
Но под пепелта на посивелите вече от годините коси се оказа, че се крият все още живи, неугаснали въгленчета - като искрите на сълзи в очите, които топлят сърцето. Малки, но достатъчно горещи за да възпламенят отново един силен пламък, макар и за малко, макар и малко тъжен, макар и носталгичен и сантиментален... Но светлината на този силистренски пламък през времето не е никак малка, а отражението му върху обществото ни още от създаването на училището до края на съществуването му, е било голямо и значимо.
Откриването на педагогическото училище през 1890 г. е събитие, което превръща Силистра в един от няколкото образователни центрове на България - със силна традиция, с реален и съществен принос през годините за подготовката на начални учители от Добруджа и цялата страна. Обучението и изискванията към учениците са били на много високо ниво. Ниво, на което сега биха завидели доста висши учебни заведения. И, разбира се, моралът – защото на учителството тогава не се е гледало като на професия, а като на призвание. Учителят е бил човек с мисия, авторитет с влияние, който освен да дава знания е трябвало да възпитава и ценности, да изгражда личности.
А такъв е бил и акцентът на обучението – цялостно изграждане на личности. Това си спомни сега на срещата и университетския преподавател по възрастова и педагогическа психология, възпитаник на випуска, доцент-доктор Йоана Недкова от Плевен:
”Когато дойдох в Силистра, то беше в далечната 1955 г. педагогическите училища вече затваряха своите врати - защото имаше ориентация към висше образование. Нашият випуск беше пет годишен курс с много изучаване на изкуство, най-вече музика. Ние бяхме с цигулка и можехме да преподаваме в часовете си и музика, изобразително изкуство, спортна дейност – всичко, което може да иска един млад човек. Още повече, че подборът беше прекрасен: с конкурсен изпит по български, математика, физическо, изобразително изкуство… И всичко това направи курса ни една китка - богата китка от разнообразни личности, от индивидуалности, които са неповторими. Когато сега поглеждам назад във времето си спомням колко разнообразие имаше и колко различни бяхме.”
А за процъфтяването на тази китка, на този букет от неповторими личности, се е грижел конкретен човек - курсовият ръководител на випуска, Росица Желкова. Много взискателен човек и педагог. Наричана тогава другарка, но според учениците носеща аристократичен дух и възпитаваща ги именно по този начин – да бъдат благородниците на обществото, с високи изисквания към себе си и към другите, давайки пример чрез знание и поведение. Тя отдавна не е сред живите, но за тях, нейните възпитаници, тя си е заминала само от материалния свят. В духовния свят, нейните идеи, нейните завети, това на което ги е учила, остава вътре в тях.
А те вече са го предали на другите след тях, доколкото са успели и доколкото им позволява времето: защото на учителството днес хората сякаш гледат повече като на професия, а не като на призвание.
Димитър Пецов
