понеделник, 16 май 2016 г.

ВИНАТА, един награден разказ на Християн Бачков



ВИНАТА

Християн Бачков

Целият град спеше, малък провинциален, обикновен, за който са се карали във времето римляни, турци, румънци и българи. За пореден път, исках да хипнотизирам Луната. Гледах я. Търсех очите й. Исках да проникна в тях. Усещах щастливата й усмивка. Преживявах за пореден път щастието ни, тя винаги ме чакаше. Обичах я. Обичах лицето й – искрящо сиво, неоново бледо и бяло. Тя превръщаше безличното еднакво сиво в чувствено и уникално, в искрящо и примамливо. Затворих очи. Вдишах с пълни гърди щастието. Тя ме чакаше. Отворих очи. И за пръв път в живота си видях старата липа. Сега се сетих какво съм чувал, падащи листа върху разкъртените плочки на площада. Познат шум. Но сега. Чак сега го разбрах. Сега я чух. Видях я. Изненадах се - колко е голяма, как е изкривена наляво. Шепнеше нещо. Станах, за да я чуя по отблизо. Усещах изсъхналите листа по лицето си, по косата си. Тя ме прегръщаше. Протегнах ръка, за да я помилвам. Но тя се отдръпна. Клоните се огъваха неистово назад. Обърках се. Аз исках… Потърсих с очи Луната. Кървава. Студена. Задимена Луна. Презрителният й поглед се заби като куршум в мен.

* * *

Алармата ми звънеше. Джими Хендрикс ме караше да стана. Проникваше в кухата ми глава с неговата песен "Хей, Джо”. Но защо "Хей, Джо”, аз не се казвам Джо. Приятелите ми викаха Роско, а семейството Ростислав. Баща ми нахлу като римски легионер в Галия. На секундата се телепортирах в банята. Дори бях облечен. Понеделник. След няколко минути вървях към училище. "Брат пускай да въртиме, като птици да отлетиме.” Трудно щеше да стане в тази мъгла. Искам усмивката ти, като слънце да блести, и през хуб…” - Как е? – извика Изи, дърпайки слушалката от ушите ми. - Заспало, защото някой провали сутрешното ми Хип-Хоп пробуждане. - Имаш ли цигари? - Имам химия. Замълча. Знаех, че в главата му звучаха някакви сола. След 4 минути и 13 секунди промълвихме по едно "чао” и се разделихме. Стъпих в поточната линия, също позната като моето училище, ретроспективно върнах мислите си в миналия петък. Моят клас. Зори, си дооправяше грима, явно е бързала да не закъснее, за да не я изпитат по химия. Някои се смееха. Други спяха. Трети се оплакваха. А мен ме мързеше дори да ги гледам поотделно. Моите хора пак закъсняваха. Седнах в края, в изолираната част. Частта на аутсайдера. 9 минути избягаха. Часът беше почнал, онези двамата се появиха. Дългокос, мургав и тъп. Моят приятел Явор. Зад него се криеше Елена. Ниска, слаба, с дълга черна коса до раменете и леко плашещ поглед. Екзекутираха ги на дъската. Изключих тотално. Щяха да излязат от блатото по своя си начин. Чаках звънеца, за да нахраним дробовете си. Поредният тъп ден започна да се оттича. Чаках вечерта, в която щяхме "да учим” по физика. Липата и Луната отново ме превзеха. Защо ли и двете ми се разсърдиха? Къде е моята вина? Аз нищо не разбрах. И хората така правят. Непрекъснато някой ми е сърдит за нещо. ,,Що се сетих, като счупих чашата? Най-обикновена чаша, която беше на масата. Повдигнах се да я взема и даже не разбрах как я изпуснах. Стана на сол. Гледах парчетата и усетих познатата болка в ушите. Мама крещеше: „Ростиславе-е-е, защо не внимаваш! Колко пъти ще …” – изключих, запуших си ушите. Гледах надолу, проследявах парчетата стъкло, и знаех, че тя продължава да вика. Ха! Парчетата се умножиха. И мама счупи чаша, но на нея никой не й се скара. Кой би могъл да й се скара. Баща ми – не! Аз – изключено! ”- Ростиславе! Стани! Защо пак си се захлупил на чина? Пак спиш! - Госпожо, защо мислите, че спя? Обвинявате ме. Нямате право. Болят ме очите. Пречи ми светлината. - Млъкни–и–и–и! – Целият клас се обади. "Боже, колко са задружни!” - Сядай, и внимавай в урока. Няма да губя време само с теб. Седнах. И зачаках звънеца. Гневът пъплеше по мене. Бръкнах в джоба си и се заиграх с цигарите си и зелената си глава. – „Ще си свия един джойнт – тук и сега!” Извадих хартийките си. Заклещих една между устните си. Извадих си леята, тя ми беше стреча, и натроших върху нея част от главата си. Скъсах парче от една цигара, започнах да премесвам. Усетих мириса, който ме опияняваше, направих си рол, взех хартийката от устата си и завърших зелената си дама. В ушите ми вече звучеше химна на Спенснята: Започвам шибаната песен със това, че пуша трева, независимо кога, това е дамата облечена в зелено, ще ти кажа откровено, когато съм напушен обичам да минавам на червено… Предвкусвайки удоволствието, ритмично поклащах глава. - Ростиславе, съгласен си с мен, нали? Кимаш утвърдително с глава. Тестът, разбираш, трябва да бъде направен другата седмица, да имате време да се подготвите. Нали? - Да, госпожо. – отворих аз машинално. Страхът ми премина, не беше се разбрало какво правя.

* * *

Седнах на пейката до нас, с цигара в устата, и зачаках Явор. Разсеяно затърсих Луната. - О-о-о… - той ме погледна. - Как е? – засмях се. - Добре, с теб? – отговори машинално. - Ще учим ли? – продължих да се усмихвам. - Аре първо да пушим. - Затова съм тук – съгласих се с него. Запалих цигарата най-после и го уцелих със запалката. Мълчахме. Знаех, че предстои важен разговор. Както винаги Явор си метна чантата край моята и се изтегна на леглото. Аз заех обичайното си място, на стола с краката върху бюрото. Гледахме се. Някой почука и влезе мама. - Гладни ли сте? Какво да ви приготвя? - Кафе – казах аз засмян. - Да започваме – прикани ме той. - Преди няколко дена гледах луната. И знаеш ли, за пръв път видях липата. Онази старата липа. Той ме погледна учудено. - Вече почвам да разбирам защо за всичко съм виновен. Виновен съм, защото мисля, защото желая и защото не спазвам строго определените правила, за да бъда част от поточната линия. Може би трябва да се предам. Може би не мога да изкъртя и една тухла от стената. Може би е време аз да облека дрехите на еднаквостта. Знам, че няма да ми отиват, но хората ще ги харесат. Нали животът се живее с хора. Аз искам да оставя следа. Но не мога. Тогава. Ще оставя другите да оставят следи в мен. Ще се шмугна в тълпата Шибаната тълпа. Ще се намери някой, който иска да ми контролира живота. Който и да е той. Може да е някое русо момиче, с палави очи и дълги крака. Ще тръгна след тия крака. Но трябва да са татуирани, и гърба да е татуиран. Обичам татуировките. Момиче, с което ще пушим коз, и ще правим див секс на плажа, в присъствието на Луната. Може да е всеки един, който му се занимава с мен. Стар. Млад. Мъж. Жена. Няма значение. Писна ми да мисля за всичко. Писна ми! Разбираш ли? Писна ми! Искам да пуша и живея, без значение какво и как ще постигна в живота. По-добре да живея като никой, отколкото да умра в напъни да бъда някой. - Я се стегни! – заговори той разпалено и седна – Роска. Ти не си никой. Не си и някой. Ти си Роската. К’во ти пука за другите? Ти не си повърхностен идиот. Ти си як. Ти си себе си. Прегърнах го. Погледнахме се. Вечерта приключи за нас в 9 часа.

Натрапчивият лай, се опитваше да пробие главата ми. Още един. По-писклив. Вероятно от пинчер. Или болонка. Кучетата спореха, но това е тъпо. Тъпо. Винаги по-голямото е по-силно, малкото защо се пъне? Чувах още нещо. Какво е? Бях легнал на нещо неудобно, болката пропълзяваше по краката ми. Качваше се нагоре… Нямам ръце! Не ги усещам. Главата ми. Щом ме боли значи имам. И тоя лай, няма ли да спре. Боже, това Дунава ли е? Дунава е. Минава шлеп. О-о-о шлеп ли се казваше? Студено ми е. Защо ми е студено. Тия кучета няма ли да млъкнат. Появи ми се едната ръка. Размърдах я и започнах да опипвам около себе си – въздух, желязна тръба? И аз. Какво става? Къде съм? - Човек, на глухарчето, на крепостната стена. Ужас! „Кое е това момиче което крещи. Дали има татуировки? Кой дъхти край мене, куче?!” - Какво по дяволите правиш тук? Ти си гол. Каква е тая кръв? - Ростислав, приятно ми е. – казах аз усмихнат. - Ти нормален ли си ? - Не знам – засмях се. - Напушен ли си? - На афтър. - Рекс, да вървим. Остави го тоя идиот. - Чакай, не си тръгвай. – Тя се обърна леко отегчена. - Имаш ли татуировки? - Задник! – Обърна се. Ходеше наперено последвана от кучето. „Да наистина съм задник. Горкото момиче …” - Извинявай - Стягай се – каза тя и махна с ръка. Предполагам, че беше усмихната. ,,Тъпак, можех да падна.” Още няколко метра и щях да летя към камъните. Бях на крепостната стена. Огледах разкопките. Търсех си дрехите. Видях едно синьо кълбо. Почнах бавно да слизам от крепостната стена. Усетих болка в крака си. Погледнах. Бях с един чорап. На десния крак. Взех синьото кълбо. ,,Открих дънките си. ” Като по чудо, телефона и ключовете ми си бяха на мястото. Телефонът в левия заден джоб, а ключовете в десния преден. Намерих обувката си. ,,По дяволите.” Часът е 9:47. В междучасие съм. Но чакай! Аз не съм в училище. Нашите ще ме убият. Имам 1 час да оправя вкъщи и да отида на училище. Иначе ще се повтори случката с чашата…

***

Петък. Влязох в апартамента на Цецо с вино и Jameson. Всички бяха насядали, около две маси, а някой на земята. Защото нямаше място. Взех пепелника. Оставих торбата. И седнах в ъгъла. Цецо вече беше отегчен, че от третата минута се пушеше в апартамента. А той не пуши. Бяхме големи гадове, защото никой не излизаше на терасата, както той искаше. Пълнех дробовете си с отрова и виждах еднообразие. Изи беше пиян на шестата минута както винаги. Този път аз не се намесих да му кажа да пие по-бавно. Никой не ги събра за тост. Аз си стоях в ъгъла. Явор усилваше "Pearl Jam” Изи и Елена запяха. Марин пускаше тъпи майтапи, на които другите се смееха. Лили търсеше чаши. - Хора, къде са чашите, Роско? – и ме потърси с поглед. - Има ли нещо? – попита Даниел. - Роско, ставай! – заповяда Виолета. Не се получи, продължих да пуша и не мръднах. - Хайде! Идвай при нас – Извикаха няколко човека в един глас. - Чашите са в шкафа, срещу дивана. Сипете ми вино. "Изи, беше взел чаша само за себе си, егоист.” - Чашите задрънчаха. Явор сипа вино и Уиски в две чаши. И се запъти към мен. Седна. - Какво има? – подаде ми чашата. - После! – и вдигнах чашата за наздравица. Погледна ме с приятелски очи. Прегърна ме и стана. "Ъгълът е удобен”. Стоях там известно време. И само плъзгах чашата по пода, за да ми сипят вино. Докато Изи не взе кутията с вино, като повод да дойде при мен. - Не сега – казах аз. - Усмивка –каза той и се усмихна. Бутнах празната кутия и взех последната чаша вино и пет цигари "Rothmans” и отидох в една от другите стаи. Стая номер едно. Отворих. Натискане. Стая номер две. Празна. Но пълна с дрехи. И душите на собствениците им. Последната стая. Само аз и куп вехтории. Първа цигара. Поточната линия … поточната линия на живота. Изгорих дрехите на еднаквостта. Преди да съм ги облякъл. Отпих. Втора цигара. Татуираната блондинка. Изчезваше. Изчезваше с дима на цигарата. Дългите й крака се замъгляваха. Другите характеристики изчезнаха. Останалата цигара. Беше само сладка отрова. Отпих. Трета цигара. Опитах се да нарисувам с дим лика на момичето със сини очи, невинни и чисти като сърцето й. Момичето с трептяща усмивка, която аз бях замърсил с напушената ми уста. Момичето, чийто ръце трепереха, като ме видяха колко съм окаян. Момичето, което въпреки всичко ме изпрати с милата й ръка и ми вдъхна сила. Момичето с кучето. Момичето. Отпих. Четвърта цигара. Вината. Пред кого съм виновен? Като всеки, аз мисля и чувствам. Като всеки, аз съм различен. Моята вина. Това, че забравих кой съм. Аз не съм този, който се дрогира до безобразие. Къде избягах, на глухарчето? Свърши времето на бягството от света, да оставам сам и дори там да търпя вина. Виновен съм. Виновен съм пред себе си! Виновен, че загърбих цялата красота пред себе си, любящите приятели, тези вярващи в мен, всеки петък, събиращ ги и сплотяващ ги, без да търси възнаграждение. Семейството ми. Виновен съм. Защото губех себе си с всяка следваща зелена цигара. Карах ги да живеят в непрекъснат страх. В който ме обичат. Виновен съм, защото не знаех, че съм виновен. Отпих. Пета цигара. Аз. Напълних цялото си тяло с дим. Хвърлих последната недопушена цигара в последната глътка вино. Изи влезе. Носеше цигари и уиски.

***

- Чао. Аз излизам. - Чао. Приятно изкарване. Не забравяй, ние вярваме в теб! – каза майка ми и ме прегърна. - И умната! – усмихна се баща ми и ми стисна ръката. Запътих се към нашия апартамента на Цецо. Към нашия петък. На около стотина метра преди да вляза във входа, видях синеокото момиче, този път без кучето. - Този път си облечен. – усмихна се и ми намигна. - Да, по принцип нося дрехи. – засмях се и погледнах тръпчинките на лицето й. - Нямам татуировки. – призна тя и се заигра с косата си. - Това е добре, ти си красива и без тях. – усмихвайки се, гледах как пръстите й се оплитат в кестенявата й чуплива коса. - От дрехите ли си толкова мил? – засмя се тя. - Предполагам – намигнах – Накъде си? - Прибирам се – каза тя с тъга. - Еми, ще се видим отново. – и се усмихнах леко. - Да ти дам ли номера си? – попита ме тя. - Писано ни е да се видим отново. - Ще ти се доверя. – прегърна ме плахо. - Утре ще съм в центъра сам, около три следобед на стълбите срещу липата – засмях се. - Ще си разходя кучето тогава. Изкарах бирата и водката от мешката си. Запалих цигара в асансьора, но ми стана малко тъпо. Защо го правя? Отворих входната врата с вик: - Честит пе-ет-ъ-ъ-ък! - Алкохол! – задружната ни компания се обади. - Вадете чашите и да започваме, че е 19:13 и закъсняваме с 13 минути от графика. Наляха се чашите, събрахме се в кръг! - Наздраве, за вината! - Ти сериозно ли? - Що пък не. "Рearl Jam” звучеше из целия апартамент, а гласа на Еди Ведър докосваше сетивата ми. Талази от дим се удряха в тавана. Викове и искрен смях даваха живот на това място. Но докато пеехме и всички обичайни неща, аз почнах да мисля. Еднотипната забава, ми стана досадна. Погледнах Явор. Усмихнахме се един на друг, стиснахме ръцете. Изи скочи на вратовете ни. - Как е, бретленки? - Петъчно. – казах аз. Станах аз и се запътих към нашата стая. Седнах на пода и не след дълго Явор се появи. - Какво става? - Мисля си. – и забих в една точка. - За? - Себе си. - Ето ги моите – Изи отново се появи. - За вината ми. Как си пречех да видя красотата и добротата. Бях затворен в свят, създаден от джойнта. Мислех, че така създавам собствен свят. Но аз не разпознавах красотата в собствения си свят. Една илюзия. "Да бъдеш или не” разпадам се като чуя тази фраза. "Умри, заспи… или пък може би, сънувай.” Обожавам Хамлет, защото е сам срещу всички, но намира сили сам да значи повече от цяло кралство. Сам срещу всички и силен. Бих бил добър Хамлет.

ЗАБЕЛЕЖКА: Авторът Християн Бачков тези дни спечели с този разказ награда от престижен конкурс. Той ни го изпрати с разрешение да го публикуваме първи.

1 коментар:

  1. Благодаря ти сърдечно Християне, за информацията!Длъжен съм да кажа, че я четох в частта й за
    училището с определен ужас и тревога, за тревата, пушенето и пиенето с едва търпяна и издържана погнуса, за любовта - с приятно-очаквателно въодушевление, за живота на тухлите с известно...
    безразличие, за великия Хамлет - на Шекспир, да отбележа за всеки случай :-) - с нужното светло възхищение....Сам а...
    Е това е от мене, като първо впечатление от едно четене...
    И да...иначе...браво и на добър път!
    Братче, извинявай...повече време, евентуално, ако го имам и...имаш нещо за четене - по-нататъшка... знаеш и мене чакат...моите завимости...:-))

    2016.05.16г. Владимир Петков-Трашов

    ОтговорИзтриване