петък, 27 юли 2018 г.

Американската образователна мечта през очите на майка и син, живеещи в Бостън


АМЕРИКАНСКАТА ОБРАЗОВАТЕЛНА МЕЧТА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ДВАМА СИЛИСТРЕНЦИ, ЖИВЕЕЩИ В БОСТЪН

Част от пъстрия свят на американската образователна система представиха на силистренските младежи Никола Добрев и Петя Коева - майка и син, които от години живеят в Бостън и сега са се върнали за лятото в родния град. Така те използват лятната почивка и за нещо полезно – да вдъхновят и подготвят местните младежи за „американската образователна мечта”. Да ги насърчат за това предизвикателство - ако решат да се възползват от него в страната на неограничените възможности. Защото според тях това не е толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед. И защото Никола например учи в университетско училище и мисли сериозно вече за университета, а Петя, след като години наред е преподавала в училище тук, сега работи в един от бостънските университети и помага на младите хора в реализацията им там. Изобщо семейството е свързано с образованието и там, и тук, още повече че дядото на Никола и баща на Петя е също образователен деец, Красимир Коев - бивш директор на езикова гимназия „Пейо Яворов” – Силистра, който също присъства на срещата, провела се в езиков център „Александър Линк”. Ето как представят себе си и своята идея Никола и Петя:

Никола: С моето семейство живеем в Америка от 15 години. Аз съм на 16 години и искам да обясня от моята гледна точка образованието в Америка и специфично моето училище. То е частно. Не е точно като публичните училища, но може да се разберат елементите на образованието в Америка. Може да видите някои от разликите.

Най-общо каква е разликата на това училище от публичните училища там?

Моето училище е свързано с университета Boston University - Бостън юнивърсити и най-особеното нещо за моето училище е че ние можем да вземаме университетски курсове в гимназията, нещо, което много други училища не могат. И това, мисля, е най-привлекателното нещо за моето училище.

Върху какво акцентира обучението, какво развива у вас като личности?

Като качества развива мислене за себе си, да работим в общност, социални умения, работа в екип. То е малко училище, на много по-малки групи работим, всички деца се знаят. Класовете са към 10-15 души. От 9-ти до 12-ти клас имаме около 200 души цялото училище.

Приятно ли е да се ходи там на училище? С желание ли ходиш?


Аз ходя с желание. Макар че в някои моменти се струпва много работа, но по принцип ми харесва. То е много интересно училище и аз отивам там да уча и мисля че получавам добро образование там.

А идеята ти за презентацията каква е - български ученици да дойдат там да учат ли?

Може би. Но аз не мисля, че това е моята главна идея, а само да покажа как аз го виждам и също процеса за апликиране (за кандидатстване) в колежи. Макар че аз съм на 16 години – тази година завърших 10-ти клас и още не съм почнал да подготвям документи за кандидатстване в колежи, но съм чувал много работи и съм чел. Аз съм подготвил лист от ресурси, които се надявам да могат да се използват от младежите. И всъщност това искам – да дам представа за тези престижни колежи, които понякога изглеждат като че ли са недостижими. Да покажа на другите, които нямат чак толкова информация, да им дам информация как става кандидатстването - за да имат някаква помощ, стига да имат желание.

Ти каза, че твоето училище е свързано с университет. Твоите планове с този университет ли са свързани?

Той е една от моите опции. Но ще разгледам и други университети. Аз мисля да уча нещо свързано с програмиране. Но също се интересувам и от икономика и финанси. И сигурно ще взема някой клас по икономика в 11-ти клас и 12-ти клас и ще видя как ми харесва.

Имаш ли поглед от образователната система в България?

Нямам и не мога да сравня, защото идвам само през лятото.

А би ли се върнал да работиш в България?

Може би. С моите родители това говорим, че може би след време ще видим каква е ситуацията и ще се върнем.

Какво ти прави впечатление от хората, с които контактуваш тука?

По принцип аз се интересувам от програмиране, а много от младите хора с които разговарям тук, са програмисти. Някои от тях са отишли в чужбина, някои работят в София. И на мен това ми прави впечатление, че това се развива тук.


Петя: Казвам се Петя Коева и 13 години бях учител по български и литература в училище „Н.Й.Вапцаров” – Силистра. И след като семейството ми спечели зелена карта, сега сме в Бостън. Беше трудно за всички в началните години, но тъй като съм завършила с магистърска степен не ми беше трудно след втората, третата година да си намеря работа като административен асистент в един от големите частни университети в Бостън. Бостън е известен образователен център в Америка. Само в града и в околностите има 60 колежа и университета. А в малкия щат Масачузетс(в който се намира града) има 120 университета. Университетът в който работя се нарича Northeastern University. В момента той е 40-ти в класацията на САЩ. Това което го отличава от другите университети е, че той е research-based. Което означава, че има много лаборатории, които правят изследвания в различни области на науката, но главно това са най-силно изразените – биология и инженерните науки.

Вие сте преподавала тук години наред, имате представа за нашата образователна система. Каква е разликата при тях и при нас?

В Америка има място за всеки. Университетите са така скроени, че всеки който иска да учи, може да учи. Има различни нива на университети – в смисъл като финансови потребности(на срещата стана ясно, че има различни начини за покриване на разходите по таксите, дори за най-престижните институти). Различни университети, базирани на това какви специалности предлагат. Университети, които са базирани на различни нива на обучение – например може да има associate degree, което е двугодишно обучение, bachelor's degree, което е четири годишно, master's degree или докторска степен - doctor's degree. Също може да избирате университет, който да подхожда на религиозната ви насоченост, дали искате да бъде само за мъже, жени или смесен. Има хиляди възможности.

И всичко това Бостън го предлага?

Не съм много сигурна специално за религиозния тип обучение, но Бостън предлага всичко. Не случайно там са едни от най-добрите университети в Америка. Това са „Харвард” и MIT- (Масачузетския технологичен институт). „Харвард” е много известен с медицинското си училище, с правния си факултет, инженерните си специалности. Но там, в „Харвард”, има абсолютно всичко. MIT (Масачузетския технологичен институт) е по-скоро насочен към науката.

С какво, мислите, че бихте били полезни на българите и силистренците? Синът ви организира тази презентация, Вие го насърчавате и подкрепяте.

Разбира се. Насърчавам го да каже на всички деца в България, че не е толкова страшно да се кандидатства в Америка и че всеки трябва да мисли и да мечтае в големи мащаби, защото това е постижимо. Няма значение дали това е Харвард или MIT. Всеки който има амбицията да го направи, може да го направи.

А къде бихте насърчили да се реализират българските младежи после – там или тук да се върнат?

Това е много сложен въпрос. За нас България не престава да съществува. България е в сърцето ни всеки ден и всеки ден присъства в разговорите ни. В Бостън има огромна българска общност – нашите приятели са главно българи. Искаме да кажем на българите, че най-доброто за България трябва да го мислят и осъществяват.

Как ви се вижда България и Силистра, когато се връщате тук?

Намаляла. За жалост нещата доста са се променили. Някои са в хубава насока, някои не в толкова добра насока. Но това което ни впечатлява е, че много хора са заминали и че са направили този избор – да напуснат като нас. Надяваме се обаче, че един ден ще се върнем. И го мислим съвсем сериозно. Не сме скъсали връзката с България.

А връзките на Никола и Петя с България след тази среща може и да се разширят, ако има младежи, приели предизвикателството да заминат да учат в Бостън. Но може би най-голямото предизвикателство за всички е да се върнат.

Димитър Пецов

петък, 20 юли 2018 г.

Искаме да кажем, че има начин, да, най-важното е да съзнаваме, че има начин!


„ОКОЛОБЪЛГАРСКО” – ЕДНА МЛАДЕЖКА ОДИСЕЯ ЗА ПРОМЯНА В БЪЛГАРИЯ

Как живеят хората в България и как може България да се промени към по-добро? На този въпрос търсят отговор група младежи, пътешествайки из цялата страна, снимайки и вземайки интервюта в различни населени места, от различни хора. Общото между тези различни хора, които те интервюират, е че полагат целенасочени усилия да променят мястото, в което живеят към по-добро чрез различни инициативи. От интервютата младежите накрая ще създадат документален филм, с който ще покажат как можем да променим живота си към по-добро. Те са озаглавили проекта си „Околобългарско”. Повече за идеята на това пътешествие, за одисеята, наречена ”Околобългарско” разказва Ванин Нейков, един от младежите и главен инициатор на проекта.

Ванин, какво представлява проектът „Околобългарско”?

„Околобългарско” е един проект на петима приятели, които обикаляме България и даже лека полека забелязваме, че се получава нещо като кауза. В най-общи линии представлява обиколка на България и посещаване на над 60 населени места из всички кътчета на България. Разговаряме с обикновените хора за условията на живот в тяхното родно място, опитвайки се от първо лице да разберем как реално живеят хората. И второто нещо което правим, опитваме се във всяко едно населено място да намерим добрия пример – активния човек или организация, които с действията си или са разрешили някакъв проблем на квартално, местно и национално ниво или са направили, както и да звучи това, родното си място по-добро място за живот на хората.


Как ви хрумна идеята?

Идеята по принцип възникна естествено, понеже аз, Виктор и още едно момче, Антонио, се интересуваме от тези неща. Говорим си и от разговорите естествено възникна. Но вече чисто съзнателно как да го направим стана след един разговор с една жена, която е изключително интелигентна, изключително начетена, изключително интересуваща се от тези неща. Тя живее в София. И като си говорихме нещо за проблемите в България. Аз смятам, че в България има някакви проблеми, като корупция, младите мигрират, демографска криза.., които за мен са някакви проблеми, които ние трябва да се съсредоточим като общество и да се опитаме да ги разрешим. Но след като и казах това и аз очаквах чисто механично тя да се съгласи и да продължим разговора нататък, тя каза: „А, няма такива неща! Хората си живеят добре, заплатите растат, икономиката се развива, младите започват да се връщат. И аз тогава реших, че всъщност първо трябва за себе си да си докажа как живеят наистина хората и заради това обикаляме, и второ, смятам че има хора, които не са съвсем наясно как всъщност живеят хората в различните региони на България. Така че от тук ни възникна идеята, желанието ни да покажем на хората как всъщност се живее в България и да предадем посланието, че трябва да направим нещо, ако искаме да живеем по-добре.

Трудно ли се организира такъв проект? Как набирате средства за осъществяването на идеята?

Ще кажа, че е трудно,но също така ще добавя, че е интересно. Определено мога да кажа, понеже ние нямаме опит с организирането на такива мащабни неща - нито сме го учили - всичко го правим буквално пет момчета. Най-възрастният, най-старият от нас е на 24 години.

Сами се финансирате?

Не съвсем. Арт колеж по екранни изкуства в София ни осигури звукозаписна техника и финансово ни помогна с двеста и петдесет лева. И другото, което е, дронът ни беше най-голямото „перо”. Него ни го купи една жена. Там историята е много интересна. Мой много добър приятел се свързва с негов познат, на когото му разказва проекта, той пък разказва на тази негова приятелка… И понеже тя е от тези емоционално родолюбивите хора, които обичат България заради традиция, култура и т.н. се срещнахме с нея в София. И буквално след края на разговора ни каза: „Е, момчета, исках да ви видя просто на живо, да си ви преценя. Много ми харесва проекта, много ми харесвате вие, отиваме да ви купим дрон!” Ето по такива начини.


Срещате ли подкрепа в градовете и населените места, които обикаляте?

Абсолютно. Това по принцип ми беше най-голямото притеснение. Как ще откликнат обикновените хора. Защото ние в градовете отиваме, спираме и буквално на улицата с хора разговаряме. Напълно непознати. Но мога да кажа, че досега сме говорили може би с над 100 човека. От тях да са ми отказали 6-7. И те просто защото наистина хората бързат, имат някаква работа. Откликват хората, говорят.

Какви са ви впечатленията? Как те представят ситуацията в България?

Това, което ми направи впечатление и което смятам, че е много важно - зависи от региона. Даже понякога зависи от индивидуалния град. Бяхме в северозападна България. Там наистина хората се чувстват отритнати от държавата. Това е мое впечатление. Чувстват се забравени от държавата. Това ни го казват. Първо, местната власт не работи за тях, но и най-същественото е, чувстват се отритнати от държавата. Но ги има и добрите примери в североизточна България. Например в Попово, в Смядово, Търговище... В тези градове хората бяха малко по-позитивни в сравнение с другите региони.

Какво, мислите, че ще промените в крайна сметка с този проект? Той е всъщност един филм.

Ще ви го представя по този начин. Какво ще променим зависи до кого ще достигне посланието. Но според мен ние, дори на този етап, не че променяме, а постигаме някакъв резултат. Според мен в България има отделни „точици” от хора, които се интересуват, които искат да видят България по-добро място за живот, които дори са готови да действат, но просто защото са самички не виждат, не чувстват тази сила и просто не предприемат някакви по-големи действия. И обикаляйки, ние се срещаме с тези хора, разговаряме, завързваме контакти. Според мен това е едно от най-ценните неща - запознаваш се с дейни, с млади хора.

А иначе със самия филм искаме да предадем посланието, което ще ви го представя по този начин: според мен на хората им е писнало да им казват колко е зле в България, колко сме корумпирани, как младите емигрират, как има демографска криза и т.н. Просто защото хората знаят това и знаят, че е нещо лошо. Според мен на тях им е писнало обаче и да им казват как от тях зависи, как те трябва да са активни, силата на гражданското общество… Не защото това не е нещо вярно, а защото просто хората не виждат как може да се получи. И с нашия филм и с нашия проект точно това искаме да кажем: искаме да кажем, че има начин. И да им покажем, най-важното, че има начин. Как? Когато им покажем обикновени хора, които с действията си, с инициативността и активността си са постигнали някакви резултати – или са разрешили някакъв проблем или наистина са направили родното място, а така и държавата по-добро място за живот.


Кои хора, от въпросните активни хора, ви направиха досега най-силно впечатление?

Голямо впечатление ми направиха едни момчета от Берковица. Те се казват „Заедно за Берковица”. Започнали са като двама приятели. Решили са да изчистят един паметник, който е като символ на града, но е бил в графити и т.н. Изчистили са го само двамата. И оттам вече са „завъртяли” най-различни инициативи и си организират местната общност. Изграждат паметници, помагат на възрастни хора в селата около Берковица. В Берковица има един уникален парк, откъдето се показва цяла гледка над града и даже до Сърбия можеш да видиш зъбери, планини. Този парк е бил занемарен. Те си го поддържат. И това са трима-четирима приятели, с които за всяка инициатива различни хора се включват, но те са двигателят, те са ядрото и са супер големите пичове, които просто си обичат родното място и искат да го видят по-добро място за живеене. Също в Лом имаше група приятели - се организирали, са възстановили най-старата вестникопродавница. Това е нещо като будка за вестници. Например във Видин, където го дават като най-западналия град, има изключително будни хора. Едно момиче Антонина, която направи филмче „Северозабравени” и стана изключително популярен. Нейната мечта е да отиде да учи в София или другаде, но да се върне във Видин и да организира арт фестивали. Наистина на всяко място има много добри примери. Ние дори не можем да се срещнем с всички, някъде пропускаме, но навсякъде можеш да намериш стойностния човек.

Как виждате младите хора на България? Как виждате тяхното развитие в България?

Едно от нещата, което е константно, което ми казват абсолютно навсякъде, където сме били досега, е, че младите се махат от въпросното населено място, в което сме, че за младите няма перспектива и основно бягат или в чужбина или в по-големите градове – София, Бургас, Варна и т.н. Което, според мен, е натъжаващо. Но ако трябва да кажа как ги виждам, аз виждам младите в България, опитвайки се да си изградят тези перспективи, опитвайки се да си направят родното място по-добро за живот и точно докато са млади, докато не са обвързани. Знаете, това са го казали преди - винаги нещата тръгват от младите, от студентите. Според мен в България има такава сила. Според мен младите израстват с един друг начин на мислене и единствено, ако повярват че в България може да се направи нещо, а не се решат да заминат в чужбина, наистина виждам младите като един от основните двигатели на развиваща се България.

А как вие виждате като млади бъдещето на България? Има ли надежда за по-добро бъдеще?

Директно: Ако не направим нещо, бъдещето няма да е много добро, много светло, както и да го наречем. От само себе си нещата няма да се получат. Трябват активни действия. И най-вече на обикновени хора. То всичко е политика, ако трябва да го обвържем от тази гледна точка, но обикновените хора, просто за да могат да живеят в по-уредена, с по-добри заплати България, според мен всеки един от нас трябва да предприеме каквото и да е действие.

Интервюто взе: Димитър Пецов