Да се будиш с желанието да живееш и да бъдеш щастлив

Казвам се Михаела Тимофеева, (почти) на 15 и уча в ЕГ „Пейо Яворов“, гр. Силистра. Малко неща обичам повече от това да чета и да пиша, без значение дали поредният пост в блога или нов разказ. Литературата ме е оформила като личност, заедно с всяка секунда, която съм прекарала в обсерваторията, защото любовта ми към астрономията никога няма да угасне, и с всеки заснет кадър, защото ми харесва да бъда фотограф-аматьор.

Сегашният ми блог: http://polqotslunchogledi.blogspot.com/ е на малко над година, но идеята да имам платформа, където да споделям, ме преследва от вече три години. И ето така разбрах, че няма нищо по-прекрасно от това да поддържам блог (и да развивам личната си библиотека, разбира се.)

Миналата година участвах в предизвикателството #100happydays - едно от най-добрите решения, които някога съм взимала. Тръпка е, и то страхотна – сто дни подред да се будиш с желанието да живееш и да бъдеш щастлив, без значение дали щастието ти е чаша бира или последния филм, който някога ще гледаш в кабинета по немски, защото вече няма да учиш в това училище. Животопроменящо е. Оценяваш всичко малко повече от преди.

Едно по-малко предизвикателство е и ежегодното на Goodreads, където си поставяш за цел да прочетеш определен брой книги за годината. Моят е 45 и сега, когато 2/3 от годината са минали, а аз съм на половината, ми се вижда почти непосилно. Но както и да е, не бройката, а качеството на прочетената литература е важно. А аз обичам да си вярвам, че чета само хубава литература. Като „Дядо Прас“ на Тери Пратчет, например:

Всичко започва все някъде, макар и мнозина физици да не са съгласни с това. Хората обаче винаги са напипвали — смътно в повечето случаи — проблема с началото на нещата. Питат се например как шофьорите на снегорините успяват да стигнат до гаража след страшната виелица, за да започнат разчистването, или откъде съставителите на речници са научили правописа на думите. И не могат да се отърват от желанието да намерят все някое възелче в усуканите и разръфани мрежи на пространство-времето, за да го посочат поне метафорично с пръст и да заявят: „Ето, оттук се започна…“

Убийствен читателски застой. И ето я там, скрита между няколко други дребни книжки и още една пратчетова: "Дядо Прас", която още с първото си изречение ме въвлича отново в Света на Диска - плосък диск, крепящ се на четири слонски гърба, които стоят върху гигантската костенурка А'Туин.

Светът на Диска има изключително интересни празници, обичаи и култура, а най-обичаният и важен празник е Прасоколеда - еквивалент на християнската Коледа - където Дядо Коледа е Дядо Прас и шейната му се кара не от седем елена, а от четири шопара. Дядо Прас не яде курабийки и не пие мляко - вместо това, децата му оставят свински пай и вермут.

Прасоколеда се празнува на зимното слънцестоене с идеята слънцето да се издигне в небето на следващия ден. Проблемът е, че Дядо Прас го... как да се изразя... няма. Не е мъртъв. Не е жив. Няма го. Слънцето няма да се издигне в небето и хората вярват в това.

Кой се заема с намирането му? Гувернантката Сюзън, която не е сполучила особено откъм спътници - в това екстремно приключение я следват Смърт на мишките, един гарван, който много обича очи, и о, богът на махмурлука.

Кой обаче оставя подаръци? Защото те реално биват оставяни.

... ХО-ХО-ХО!

"Дядо Прас" е уж категоризирана като adult literature, а сякаш само ако си дете, ще успееш да вникнеш в нея. Възрастните не мислят, че ги преследват караконджоли и техните кошмари не оживяват под формата на сенки в тъмното. Кошмарите на възрастните са по-реални и изглеждат като сметки за ток и такива страшни неща. Те не могат да бъдат победени с ръжен.

В една детска глава къщите са задължително квадратни, задължителноимат комин, пушекът е задължително на спирали, слънцетозадължително е жълто, а смъртта е нереална. Никой никога не умира, само се транспортира от едно място на друго.

Вярата тук е представена като доста общо понятие, за разлика от някои други книги на Пратчет.

Когато в едно божество спре да се вярва, остава свободна вяра, и заради това всички малки досад--..., съжалявам, имам предвид богове, се възползват от нея и се появяват отново.

— Значи се опитваш да ми подскажеш, че хората имат нужда от... фантазии, за да понасят живота?

— ХОРАТА ИМАТ НУЖДА ОТ ФАНТАЗИИТЕ, ЗА ДА БЪДАТ ХОРА. ЗА ДА БЪДАТ СРЕДОТОЧИЕТО, КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ПАДНАЛИЯТ АНГЕЛ И МАЙМУНАТА, ИЗПРАВЯЩА СЕ НА ЗАДНИТЕ СИ ЛАПИ.

— И затова си имаме феи? Дядо Прас? Дребни гад...

— ПОЗНА. ТОВА Е НАЧАЛОТО. ПЪРВО СЕ УЧИТЕ ДА ВЯРВАТЕ В МАЛКИТЕ ЛЪЖИ.

— За да повярваме и в големите?

— ДА. В СПРАВЕДЛИВОСТТА. В МИЛОСЪРДИЕТО. В ДЪЛГА...

— Нямат нищо общо помежду си.

— НИМА? ТОГАВА ВЗЕМИ ВСЕЛЕНАТА И Я СТРИЙ НА НАЙ-ФИН ПРАХ, ПОСЛЕ Я ПУСНИ ПРЕЗ НАЙ-ДРЕБНОТО СИТО. И НАКРАЯ, АКО МОЖЕШ, МИ ПОКАЖИ ПОНЕ ЕДНО АТОМЧЕ СПРАВЕДЛИВОСТ, ЕДНА МОЛЕКУЛА МИЛОСЪРДИЕ. А ВЪПРЕКИ ТОВА ВИЕ ПОСТЪПВАТЕ СЯКАШ ИМА НЯКАКЪВ ИДЕАЛЕН РЕД В СВЕТА, СЯКАШ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА СЪЩЕСТВУВА НЯКАКВА...„ПРАВОТА“, ПО КОЯТО ДА СЪДИТЕ ЗА ВСИЧКО.

"Дядо Прас" е брилянтна книга - една от малкото, където самият Смърт е заинтересован от природата на хората, хора се опитват да бъдат нормални, защото им е писнало от необикновените им способности, и шейна да бъде карана от четири шопара далеч не звучи странно.